Една сутрин седнах и пипнах косата си. Усетих, че е гъста и се вие по раменете ми.
В следващите дни в крепостта цареше постоянен шум и движение. От всички посоки към вратите пристигаха каруци. Хиляди стъпки прииждаха вътре. Всеки час се разнасяше шум от движение на хора, от пристигащи хора.
Най-сетне Маел и осем от друидите дойдоха при мен. Одеждите им бяха бели и чисти, миришеха на изворната вода, в която бяха изпрани, и на Слънчевите лъчи, които ги бяха изсушили; косите им бяха сресани и лъскави.
Те внимателно обръснаха всички косми по брадата и горната ми устна. Подрязаха ми ноктите. Разресаха косата ми и ме облякоха също в бели одежди. После ме закриха с бели покривала, изведоха ме от къщата и ме качиха на бяла кола, покрита с платно.
Мярнах, че други мъже в одежди удържат грамадна тълпа и за пръв път осъзнах, че само на неколцина избрани от друидите е позволено да ме видят.
След като с Маел се настанихме в колата под платното, дръпнаха платната и ни скриха напълно. Настанихме се на грубо скованите пейки, а колата потегли. Часове наред пътувахме в мълчание.
Понякога слънчев лъч пронизваше бялото платно на нашето подобно на шатра убежище. А когато долепях лице до платното, виждах гората — по-обширна и по-гъста, отколкото си я спомнях. А зад нас се точеше безкраен керван от големи каруци, които караха хора — те се вкопчваха в дървените греди и крещяха да ги освободят, и гласовете им се смесваха в страховит хор.
— Кои са те? Защо викат така? — попитах най-сетне. Вече не издържах на напрежението.
Маел се сепна и сякаш се отърси от сън.
— Те са злодеи, крадци, убийци, всичките — справедливо осъдени, и ще загинат, принесени в свещена жертва.
— Гнусно! — измърморих. Но дали бе така? Ние в Рим осъждахме нашите престъпници на разпъване на кръст, на изгаряне на кол, на всякакви жестокости. Дали ни правеше по-цивилизовани това, че не наричахме това религиозна жертва? Може би келтите бяха по-мъдри от нас, че не похабяваха смъртта им.
Ала това бяха глупости. Главата ми се маеше. Колата пълзеше по пътя си. Чувах онези, които ни подминаваха пеша или на кон. Всички отиваха на празника Сауин. Щях да умра. Не исках да ме изгорят на клада. Маел изглеждаше блед и уплашен. А воят на мъжете в затворническите каруци направо ме влудяваше.
Какво ли щях да мисля, докато палят кладата? А когато започна да горя? Не издържах на всичко това.
— Какво ще се случи с мен? — попитах внезапно. Идеше ми да удуша Маел. Той вдигна очи и веждите му едва помръднаха.
— Ами ако богът вече е мъртъв… — прошепна той.
— Тогава ние с тебе заминаваме в Рим и се напиваме заедно с хубаво италианско вино! — прошушнах.
Беше късен следобед, когато колата спря. Шумът като че се вдигаше около нас като пара.
Понечих да надникна навън и Маел не ме спря. Видях, че сме пристигнали на обширна поляна, оградена от всички страни от грамадни дъбове. Всички каруци, включително и нашата, бяха изтеглени сред дърветата, а в средата на поляната стотици се трудеха върху нещо, за което бяха нужни безброй наръчи съчки, въжета, дълги по цели мили и стотици прясно отсечени дървета.
Най-грамадните и най-дългите дънери, които бях виждал някога, ги изправяха нагоре във вид на две големи букви Х.
Горите гъмжаха от зяпачи. Поляната не побираше пълчищата. Ала още и още каруци лъкатушеха из навалицата, за да си намерят място в края на гората.
Отпуснах се назад и започнах да се залъгвам, че не зная какво вършеха там, навън — ала знаех. И преди залез чух онези в затворническите коли да надават още по-силни и още по-отчаяни викове.
Смрачаваше се. И когато Маел вдигна покривалото, за да мога да гледам, аз с ужас се вгледах в двете великански фигури от вейки — явно едната беше мъж, а другата — жена, ако съдим по преплетените увивни растения, от които бяха направени дрехите и косите, издигнати от дърва, върбови клонки и въжета и изпълнени отгоре до долу с гърчещите се тела на осъдените, които се гърчеха и умоляваха за пощада.
Загубих ума и дума, щом видях тези двама чудовищни великани. Не можех да преброя гърчещите се човешки тела вътре в тях, жертви, натъпкани в кухите скелети на грамадните им крака, торсове, ръце, дори длани и пръсти, и дори в техните грамадни и безлики, подобни на клетки глави, увенчани с бръшлянови листа и цветя. Дрехата на жената бе от гирлянди от цветя, житни стебла бяха затъкнати в бръшляновия пояс на мъжа. Фигурите се тресяха и сякаш всеки миг щяха да паднат, но аз знаех, че мощните кръстовидни подпори от греди, извисяващи се над далечната гора, ги подпират. И навсякъде около краката на тези фигури бяха струпани наръчи от подпалки и цепеници, пропити с катран, които скоро щяха да ги подпалят.