— И значи, всички тези, които трябва да умрат, са виновни за някакво злодейство и ти искаш да го повярвам? — попитах Маел.
Той кимна с обичайната си сериозност.
— Чакали са месеци, а някои и години, да бъдат принесени в жертва — каза той почти с безразличие. — Идват от цялата земя. И не могат да променят своята орис, също както и ние не можем да променим нашата. А тя е да загинат в телата на Великата майка и нейния Любим.
Все повече се отчайвах. Да бях се опитал някак да избягам! Ала сега около двайсет друида заобиколиха колата, последвани от легион воини. А самата тълпа се отдръпна толкова далече в гората, че не й виждах края.
Бързо се стъмняваше, и навсякъде палеха факли.
Чувах рева на възбудени гласове. Осъдените запищяха още по-пронизително и умолително.
Не помръдвах и се опитвах да освободя разума си от паниката. Щом не можех да избягам, то щях да посрещна тези странни церемонии поне донякъде спокоен, и когато стане ясно що за шарлатания са, щях с достойнство и праведност да изкажа каквото съм отсъдил на глас, достатъчно силно, че и другите да го чуят. И това щеше да е последното ми деяние, деянието на бога, и то трябва да бъде извършено властно, инак нямаше да остави никаква следа във великия божествен замисъл.
Колата потегли. Вдигна се голям шум, чуваха се много крясъци, Маел стана, хвана ръката ми и ме подкрепи. Когато вдигнаха покривалото, бяхме спрели дълбоко навътре в гората, на много крачки от поляната. Огледах се назад към потресаващата гледка на грамадните фигури — светлината от факлите хвърляше отблясъци по гъмжилото от жалки гърчещи се тела вътре в тях. Тези страшилища изглеждаха оживели, и сякаш бяха готови внезапно да тръгнат и да смажат всички ни. Играта на светлини и сенки по телата на натъпканите в грамадните глави създаваше измамното впечатление за уродливи лица.
Не можех да се принудя да извърна очи от тях и от тълпата, събрана наоколо, но Маел ме стисна здраво над лакътя и каза, че сега трябва да отида в светилището на бога заедно с отбрани жреци.
Останалите ме обкръжиха — очевидно се опитваха да ме прикрият. Осъзнах, че тълпата не знаеше какво се случва сега. По всяка вероятност те знаеха само, че жертвоприношенията ще започнат скоро и друидите ще обявят някакво превъплъщение на бога.
Само един от групата носеше факла и ни водеше все по-надълбоко във вечерния мрак. Маел вървеше до мен, а останалите фигури в бели одежди — пред мен, от двете ми страни и зад мен.
Беше задушно, влажно и дърветата се издигаха на такава умопомрачителна височина на фона на помръкващото сияние по далечното небе, че сякаш продължаваха да растат пред очите ми.
Бих могъл да побягна сега, помислих си — но колко ли далече щях да успея да стигна, преди цялото племе да ме погне с грохот?
Ала бяхме стигнали една дъбрава и на слабата светлина на пламъците съзрях ужасяващи лица, издялани в кората на дърветата и човешки черепи на колове, които се хилеха в мрака. Вътре в издълбани дървесни дънери бяха наредени в редици още черепи, натрупани един връз друг. Всъщност това място си беше обикновена костница и обгръщащата ни тишина като че караше всички тези ужасни предмети да оживяват, изведнъж им позволяваше да проговорят.
Опитах се да се отърся от илюзията, от усещането, че тези черепи ме наблюдават втренчено.
Всъщност никой не наблюдава, помислих си, не съществува нито вечно съзнание, нито нищо.
Ала бяхме стигнали до един разкривен дъб с такава неимоверна обиколка, че се усъмних дали очите ми не ме лъжат. Колко ли старо трябваше да е това дърво, че да израсне с такава ширина, не можех да си представя. Но когато погледнах нагоре, видях, че извисяващите се към небето клони още са живи. Листата му все още бяха зелени и беше накичено цялото с жив имел.
Друидите бяха отстъпили отляво и отдясно. Само Маел остана до мен. Застанах с лице срещу дъба, с Маел далече от дясната ми страна и видях хиляди букети от цветя, положени в основата на дървото. Цветчетата им почти бяха загубили цвета си в сгъстяващия се мрак.
Маел бе навел глава и затворил очи. И другите като че бяха заели същата поза и телата им трепереха. Усетих как хладният ветрец разлюля зелената трева. Чух как листакът навсякъде наоколо подхвана вятъра в дълга и шумна въздишка, която утихна също тъй кротко, както и повеят му.