И тогава, много ясно, чух в мрака някой да изговаря думи, ала беззвучно!
Те несъмнено идваха от вътрешността на самото дърво и питаха дали онзи, който щеше тази вечер да пие от Божествената кръв, отговаря на всички изисквания или не.
Стори ми се, че губя разсъдъка си. Те ме бяха упоили. Но не бях пил нищичко от сутринта! Мислите ми бяха ясни, болезнено ясни, и отново чух беззвучния пулс на същото създание, което задаваше въпроси:
Той учен мъж ли е?
Крехкото тяло на Маел като че засия — с такава увереност отговори той. Лицата на другите изпаднаха в унес, с очи, втренчени в грамадния дъб. Единственото движение бе трепкането на пламъците на факлите.
Може ли той да слезе в Египет?
Видях как Маел кимна, от очите му бликнаха сълзи и бледото му гърло помръдна, когато той преглътна.
Да, аз съм жив, верни мой, и говоря, и ти се справи добре, и аз ще създам новия бог. Прати ми го.
Бях толкова слисан, че бях изгубил дар слово, пък и нямах какво да кажа. Всичко се беше променило. Всичко, в което вярвах, от което зависех изведнъж бе поставено под съмнение. Не изпитвах ни най-малък страх, само бях вцепенен от почуда. Маел ме хвана за лакътя. Останалите друиди му се притекоха на помощ и ме поведоха около дъба, около цветята, струпани в корените му, докато най-сетне не стигнахме до грамадна камара от камъни, струпана до него.
И от тази страна по дърветата в гората имаше издялани образи, сбирки от черепи и бледи фигури на друиди, които не бях виждал досега. И тези мъже, някои — с дълги бели бради, се плъзнаха напред, положиха ръце върху камъните и се заеха да ги отнасят.
Маел и останалите се трудеха заедно с тях — мълчаливо вдигаха огромните камъни и ги мятаха настрани. Някои от камъните бяха толкова тежки, че бяха нужни трима мъже, за да ги вдигнат.
И най-сетне в основата на дъба се разкри тежка желязна врата с грамадни ключалки по нея. Маел извади железен ключ и произнесе някакви дълги думи на езика на келтите, на които другите отговориха. Ръката на Маел трепереше. Но скоро той отключи всички ключалки, и после четирима друиди бяха нужни, за да отворят вратата. И когато факлоносецът запали нова главня за мен и я сложи в ръцете ми, Маел рече:
— Влез, Марий.
На трепкащата светлина на факлата двамата се спогледахме. Той изглеждаше безпомощно създание, неспособно да размърда крайниците си, въпреки че сърцето му преливаше от чувства, когато ме погледна. Разкрил ми се бе едва миг от чудото, което го бе сътворило и възпламенило, и бях изцяло смирен и озадачен от произхода му.
Ала от вътрешността на дървото, откъм мрака отвъд тази грубо изсечена врата, отново се обади безмълвният:
Не се бой, Марий. Аз те чакам. Загаси светлината и ела при мен.
7
Щом прекрачих прага, друидите затвориха вратата. И разбрах, че стоя на върха на дълго каменно стълбище. Тази форма в последвалите векове щях да виждам отново и отново — ти вече я видя два пъти, и пак ще я виждаш: стъпалата, водещи надолу в Майката Земя към покоите, където винаги се крият Кръвопиещите.
В самия дъб имаше издълбана стая, схлупена и все още недовършена — факлата ми осветяваше грубите белези, оставени навсякъде о дървото от длетата, но онова, което ме извика, беше на дъното на стълбите. И отново ми каза, че не бива да се боя.
Но когато стигнах дъното на тясното стълбище, онова, което видях, ме ужаси — ужаси ме и ме отблъсна, страхът и омразата ме заляха така рязко, че усетих как в гърлото ми се надига буца — или щях да се задуша, или да започна да повръщам неудържимо.
Създанието седеше на каменна пейка срещу стълбището и на светлината на пламтящата факла видях, че има лице и членове на мъж. Но цялото бе обгорено и почерняло, ужасно обгорено — кожата му се бе сгърчила и залепнала за костите. Всъщност приличаше на жълтоок скелет, овалян в катран, и само буйната му грива от бяла коса бе недокосната. То отвори уста да проговори и видях белите му зъби, острите му зъби, и стиснах здраво факлата, като се мъчех да не се разпищя като глупак.
— Не се приближавай твърде много до мен — рече то. — Застани там, където да мога да те виждам — не както те виждат другите, а както моите очи все още са способни да виждат.
Преглътнах и се опитах да успокоя дъха си. Никое човешко същество не би могло да обгори така и да оцелее. И все пак това чудовище бе живо — голо, съсухрено, черно. Гласът му бе нисък и прекрасен. То стана и тръгна из стаята.