Посочи ме с пръст, жълтите очи се отвориха по-широко и на светлината се обагриха в кървавочервено.
— Какво искаш от мен? — прошепнах, преди да успея да се удържа. — Защо ме доведоха тук?
— Беда — отвърна то със същия глас, наситен с истинско чувство, не стърженето, което бях очаквал от подобно същество. — Аз ще ти дам своята сила, Марий, ще те направя бог и ти ще станеш безсмъртен. Но когато всичко свърши, ти трябва да напуснеш това място. Трябва някак да избягаш от верните ни поклонници и да заминеш за Египет, за да разбереш защо това… това… ме сполетя.
Той сякаш се рееше сред мрака, косата му се стелеше около него като бяла слама, когато говореше, челюстите разтягаха обгорената жилава кожа, залепнала за черепа му.
— Виждаш ли, ние сме врагове на светлината: — ние, боговете на мрака, ние служим на Свещената майка и живеем и властваме само на лунната светлина. Но нашият враг, слънцето, се отклони от своя естествен път, и ни издири в мрака. Из цялата северна шир, където ни се кланят, от свещените гори на ледено снежните земи, та чак тук, долу, в този плодороден край, и на изток, слънцето е намерило начин да прониква денем в светилищата, или нощем в света, и да изгаря боговете живи. Най-младите изгинаха, някои избухнаха като комети пред поклонниците си! Други умряха тъй нажежени, че самите свещени дървета се превърнаха в техни погребални клади. Само древните, онези, които отдавна служат на Великата майка, продължават да се движат и говорят като мен, ала в агония, и вдъхват страх на верните си поклонници, щом се появят.
Трябва да се появи нов бог, Марий, силен и красив, какъвто бях аз, любим на Великата майка, ала още по-вярно е, че трябва да е достатъчно силен, че да избяга от поклонниците, да излезе някак от дъба, да слезе в Египет и да издири древните богове, за да разбере защо ни сполетя тази беда. Трябва да слезеш в Египет, Марий, да заминеш за Александрия и за древните градове и да призовеш боговете с беззвучния глас, който ще добиеш, след като те сътворя, и да откриеш кой все още е жив и кой все още се движи, и защо ни сполетя тази беда.
Чудовището затвори очи. Стоеше неподвижно, лекото му тяло трепереше несдържано, сякаш бе направено от черна хартия, и внезапно, неволно, пред очите ми се изля порой от страшни картини — как тези горски богове избухват в пламъци. Чух писъците им. Моят разсъдлив ум на римлянин им устояваше, опитваше се да ги запамети, да ги побере, да не им се поддава, ала техният създател, това чудовище, бе търпеливо и образите продължаваха да ме заливат. Видях страна, която би могла да бъде единствено Египет — всичко изглеждаше попарено от жегата и пожълтяло, пясъкът засипваше всичко, прашеше го и му придаваше еднакъв цвят, и видях още стълбища, водещи надолу в земята, и още светилища…
— Открий ги — изрече той. — Открий защо и как ни сполетя това. Погрижи се нивга повече да не ни сполети. Приложи уменията си по улиците на Александрия, за да откриеш древните. Моли се древните все още да ги има, както ме има мен.
Бях толкова потресен, че не можех да отговоря, твърде смирен пред тази мистерия. И може би за миг дори приех тази орис, приех я напълно, ала не съм сигурен.
— Зная — рече той. — От мен не можеш да имаш тайни. Ти не желаеш да станеш Бог на дъбравата и търсиш изход за бягство. Но виждаш ли, тази беда може да те изнамери, където и да си, освен ако не откриеш причината й и как да я предотвратиш. Затуй знам, че ще заминеш за Египет, инак и ти, в утробата на нощта, или в утробата на черната земя можеш да бъдеш изпепелен против естеството от това слънце.
Той пристъпи към мен — тътреше крака по каменния под.
— Помни ми думата, трябва да избягаш още тази нощ. Аз ще кажа на поклонниците, че трябва да слезеш в Египет за спасението на всички ни, но на тях ще им бъде омразно да се разделят с новия си, здрав и силен бог. Ала ти трябва да заминеш. И след празника не бива да им се оставяш да те затворят в дъба. Трябва бързо да заминеш. И преди изгрев-слънце се зарови в Майката земя, за да избягаш от лъчите. Тя ще те пази. Ела сега при мен. Ще ти дам Кръвта. И се моли все още да съм способен да ти предам древната си сила. Ще бъде бавно, и дълго. Ще вземам и ще давам, ще вземам и ще давам, ала съм длъжен да го сторя, а ти си длъжен да станеш бог, и си длъжен да сториш точно каквото ти казах.
И без да чака моето съгласие, внезапно той скочи върху мен, черните му пръсти се вкопчиха в мен и факлата изпадна от ръцете ми. Паднах назад, върху стълбите, ала той вече бе забил зъби в гърлото ми.