— Вечен живот — прошепна той.
Главата ми падна на рамото му.
— Инатлив Вълкоубиецо — устните му ме докоснаха, усетих топлия му дъх без мирис по шията си.
— Не инатлив — прошепнах. Гласът ми беше толкова немощен, че се зачудих дали той ме чува. — Храбър, не инатлив — струваше ми се безсмислено да го премълча. Какво ли значеше сега суетата? Какво ли значеше всичко? А и „инатлив“ бе дума толкова банална, толкова жестока…
Той повдигна лицето ми, и като ме придържаше с дясната си ръка, вдигна лявата и одра собственото си гърло с нокти.
Тялото ми се прегъна одве в ужасен гърч, но той притисна лицето ми до раната и заповяда:
— Пий.
Чух собствения си писък да проглушава собствените ми уши. И кръвта, която струеше от раната, докосна пресъхналите ми, напукани устни.
Жаждата сякаш изсъска на глас. Езикът ми заблиза кръвта. И чувството ме зашиба като камшик. И устата ми се разтвори и се прилепи към раната. И жадно всмуках с всичка сила от великия извор, който, знаех, щеше да утоли жаждата ми, както никога не бе утолявана преди.
Кръв и кръв, и кръв. И не просто сухото и съскащо кълбо на жаждата се утоли и разтвори, а всичките ми копнежи, всичката нужда и мизерия, и глад, които бях познал някога.
Устните ми се разтвориха още по-широко и се прилепиха още по-силно към него. Усетих как кръвта тече надолу по гърлото ми. Усетих допира на главата му до мен. Усетих силната прегръдка на ръцете му.
Стоях, прилепен до него, и усещах мускулите му, костите му и контура на ръцете му. Аз познавах това тяло. И все пак, някакво вцепенение пълзеше в тялото ми и възторжени тръпки, когато всяко чувство проникнеше във вцепенението, проникването го усилваше и то ставаше по-пълноценно, по-остро, аз почти виждах онова, което усещах.
Но най-върховното си оставаше сладката, разкошна кръв, която ме изпълваше, и аз пиех ли пиех.
Още, още — само за това бих могъл да мисля, ако изобщо можех да мисля, и въпреки че беше много гъста, тя струеше в мен като светлина. Този червен ручей се струваше толкова лъчезарен на душата ми, толкова ослепителен — всички отчаяни желания на моя живот бяха утолени хилядократно.
Ала тялото му, ножницата, за която се бях вкопчил, умаляваше под моето. Чувах слабото му, задъхано дишане. Ала той не ме накара да спра.
Обичам те, искаше ми се да му кажа. Магнус, мой неземни господарю, ти, отвратително чудовище, обичам те, ето това съм желал, желал, желал толкова силно винаги, и никога не можех да го имам, ето това. И ти ми го даде!
Чувствах, че ако продължи, аз ще умра, и то продължи, и аз не умрях.
Но съвсем изведнъж почувствах нежните му, любящи ръце да галят раменете ми, и със своята несметна сила, той ме оттласна назад.
Нададох протяжен жален вик. Мъката в него ме разтревожи. Ала той ме изправяше на крака. Все още бях в прегръдките му.
Той ме отведе до прозореца и аз се загледах навън, облегнал ръце от двете страни на камъка отвън. Треперех и кръвта в мен пулсираше във всичките ми вени. Опрях чело на желязната решетка.
Далече, далече надолу се издигаше тъмният връх на хълм, обрасъл с дървета, които сякаш блещукаха на слабата звездна светлина.
А по-нататък градът с неговата пустиня от светлинки тънеше не в мрак, а в мека виолетова мъгла. Снегът, застлал всичко, сияеше и се топеше. Покриви, кули, стени — всички те бяха безброй фасети в лавандулово, мораво, розово.
И щом присвих очи, видях милиони прозорци, като толкова много лъчи, а после, сякаш това не бе достатъчно, в самите му дълбини — ясно забележимото движение на хора. Мънички смъртни, вървящи по мънички улици, главите й ръцете им се докосваха в мрака, самотен мъж — мъничка точица, се спускаше надолу от брулената от вятъра камбанария. Един милион души върху мозаечната повърхност на нощта, а във въздуха тихо се носеха безброй неясни, преплитащи се човешки гласове. Викове, песни, едва доловим полъх от музика, приглушен камбанен звън.
Изстенах. Ветрецът рошеше косата ми, и аз чух собствения си глас така, както никога преди, да плаче.
Градът избледня. Освободих го, милионните му рояци отново се изгубиха в огромната, дивна игра на лилави сенки и помръкваща светлина.
— О, какво направи, какво е това, що ми даде? — прошепнах.
И ми се стори, че думите ми не свършваха една подир друга, а по-скоро се изливаха заедно, докато целият ми плач се превърна в един мощен, сплотен звук, който усилваше до съвършенство ужаса и радостта ми.