Аз не отговорих и той ме награби и се опита да ме разтърси. Никога досега не бях го виждал такъв. За него аз бях едно тяло, и той беше човекът, който трябваше да ме накара да дойда на себе си.
— Настанил съм я в жилище — рече той. — Сестри, лекари, всичко, което бихте могли да пожелаете. Но не те я поддържат жива. Вие я поддържате жива, мосю. Тя трябва да ви види, преди да склопи очи. А сега забравете колко е часът и вървете при нея. Дори и силна воля като нейната не може да твори чудеса.
Не можех да отговоря. Не можех дори да оформя в главата си една свързана мисъл.
Станах и тръгнах към вратата, като повлякох и него със себе си.
— Отидете сега при нея — наредих му — и й кажете, че ще дойда там утре вечер.
Той тръсна глава. Беше гневен и отвратен. И се опита да ми обърне гръб.
Нямаше да му го позволя.
— Вървете там веднага, Роже! — заповядах. — Останете с нея през целия ден, разбирате ли, и се погрижете тя да изчака… да ме изчака да дойда! Пазете я, ако заспи. Събудете я и й говорете, тръгне ли да си отива. Ала не й позволявайте да умре, докато не пристигна там!
Трета част
Предсмъртно причастие за маркизата
1
Както се изразяват вампирите, аз съм ранобудник. Ставам веднага щом слънцето се скрие зад хоризонта и над него в небето все още грее червено сияние. Много вампири стават чак когато мракът се сгъсти, ето защо това е мое огромно преимущество, както и това, че те трябва да се връщат в гроба цял час преди мен. Не съм го споменавал преди, защото тогава не го знаех и то стана важно едва много по-късно.
Но следващата вечер небето още пламтеше, а аз вече бях на път за Париж.
Бях се пременил с най-почтеното облекло, което притежавах, преди да легна в саркофага и гонех слънцето на запад, към Париж.
Градът сякаш гореше, толкова ярка бе светлината за мен, и тъй ужасяваща. Най-сетне изтрополих по моста зад „Парижката Света Богородица“ и навлязох в „Ил Сен Луи“.
Не обмислях как ще се държа и какво ще говоря, или как бих могъл да се прикрия пред нея. Знаех само, че трябва да я видя, да я прегърна, да съм с нея, докато още има време. В действителност не можех да мисля за смъртта й. Тя бе съкрушителна като катастрофа и мястото й бе на пламналото небе. И може би бях обикновен простосмъртен във вярата си, че ако мога да сбъдна последното й желание, то ужасът ще попадне под моя власт.
Светлината изтичаше като кръв от сумрака, когато издирих къщата й на кея.
Беше доста стилна, голяма къща. Роже се бе справил добре. На входа ме чакаше чиновник, за да ме насочи нагоре по стълбите. Когато влязох в салона на апартамента, там имаше две прислужници и медицинска сестра.
— Мосю дьо Ланфан е при нея, мосю — рече сестрата. — Тя настоя да се облече, за да ви посрещне. Пожела да седне до прозореца и да гледа кулите на катедралата, мосю. Видя как каретата ви минава по моста.
— Угасете свещите в стаята, нека остане да гори само една — наредих. — И кажете на мосю дьо Ланфан и на адвоката ми да излязат.
Роже излезе веднага, а после се появи и Никола.
И той се беше наконтил за нея, цял в бляскаво червено кадифе, със старата си гиздава ленена риза и белите си ръкавици. От пиянството напоследък бе отслабнал, почти измършавял. Ала това правеше красотата му още по-ярка. Когато се погледнахме в очите, злобата се изля от него и жегна сърцето ми.
— Маркизата днес е събрала малко сили, мосю — рече Роже, — но има тежък кръвоизлив. Лекарят каза, че тя няма да…
Той млъкна и извърна очи към спалнята. Ясно разбрах мисълта му. Тя няма да доживее до сутринта.
— Върнете я отново в леглото, мосю, възможно най-бързо.
— С каква цел да я върна обратно в леглото? — попитах. Гласът ми бе глух, шепот. — Може би тя иска да умре до проклетия прозорец. Защо не, по дяволите?
— Мосю! — прошепна Роже, тихо и умолително.
Искаше ми се да му наредя да си тръгва, заедно с Ники.
Но нещо ставаше с мен. Влязох в коридора и погледнах към спалнята. Тя беше там, вътре. Усетих драматична психическа промяна в себе си. Не можех нито да помръдна, ни да проговоря. Тя беше там, вътре, и наистина умираше.
Всички малки звуци в апартамента се сляха в жужене. През двойната врата виждах прекрасна спалня, боядисано в бяло легло със златна драперия, завесите на прозорците бяха от същата златна материя, а в небето във високите стъкла витаеха само мимолетните дири на златисти облаци. Ала всичко това бе неразличимо и просто ужасно — разкошът, който исках да й дам, и тя, която чувстваше как тялото й всеки миг ще рухне. Запитах се дали това я подлудява или й става смешно.