Дойде лекарят. Сестрата влезе да ми каже, че са оставили само една свещ, както съм наредил. Натрапчивата миризма на лекарства се смесваше с аромата на рози и аз осъзнах, че чувам мислите й.
Глухото пулсиране на мислите й, докато тя очакваше, болките в костите й, обвити от измършавялата й плът — толкова силни, че дори и седенето до прозореца в мекото кадифено кресло, увита в одеялото, й причиняваше почти нетърпими страдания.
Но какви мисли се спотайваха под отчаяното очакване? Лестат, Лестат и Лестат — това го чувах. Ала под него…
„Нека болката се усили, защото само когато болките са наистина ужасни, изпитвам желание да умра. Дано болката се усили толкова, че да се радвам да издъхна и да не ме е толкова страх. Искам да стане толкова ужасна, че да не ме е страх.“
— Мосю… — лекарят докосна ръката ми. — Тя не желае да дойде свещеник.
— Не… Няма да го позволи.
Тя бе извърнала глава към вратата. Ако не влезех веднага, тя щеше да стане, колкото и да я болеше, и да дойде при мен.
Сякаш не можех да помръдна. И все пак се промъкнах покрай лекаря и сестрата, влязох в стаята и затворих вратите.
Мирис на кръв.
На бледата светлина, идваща от прозореца, тя седеше, облечена в прекрасна тъмносиня тафта, едната й ръка лежеше в скута, а другата — върху облегалката Hâ креслото, гъстата й руса коса бе прибрана зад ушите и къдрите й се разпиляваха по раменете й, прихванати горе с розови панделки. Бузите й бяха съвсем леко подчертани с руж.
В един призрачен момент тя ме гледаше, както когато бях малко момченце. Каква красота. Симетрията на лицето й не бе променена от времето и от болестта, както и косата й. И ме заля сърцераздирателно щастие, топла заблуда, че отново съм смъртен, и отново съм невинен, и съм с нея, и всичко е наред, наистина съвсем наред.
Нямаше смърт и нямаше ужас, само тя и аз в нейната спалня, и тя щеше да ме вземе в прегръдките си. Спрях.
Бях съвсем близо до нея, тя вдигна очи. Плачеше. Поясът на парижката й рокля я стягаше силно, а кожата на гърлото и ръцете й беше толкова тънка и безцветна, че не можех да ги погледна, а очите й ме гледаха, и плътта около тях бе почти разранена. От нея лъхаше на смърт. На разложение.
Но тя грееше, и беше моя. Бе такава, каквато винаги е била, и й казах мълчаливо и с цялата си мощ, че тя е прелестна като в най-ранния ми спомен за нея, когато все още носеше старите си разкошни одежди и се гласеше много внимателно, и ме вземаше в скута си в каретата на път за църквата.
И в този странен миг, когато й внуших това — каква силна обич лелея към нея, аз осъзнах, че тя ме чу и отговори, че ме обича и винаги ме е обичала.
Това бе отговор на въпрос, който дори не бях задал. И тя разбираше колко е важен той; погледът й беше чист, бистър.
И да разбираше колко странно е това, че можем да разговаряме помежду си без думи, тя с нищо не го издаваше. Без съмнение не го осъзнаваше напълно. Сигурно е почувствала само изблика на обич.
— Ела тук, за да те виждам — рече тя — такъв, какъвто си сега.
Свещта гореше до ръката й, на перваза на прозореца. И аз съвсем нарочно я угасих с пръсти. Забелязах, че тя се намръщи, русите й вежди се извиха, а сините й очи мъничко се разшириха, когато ме погледна, огледа лъскавия копринен брокат и обичайната дантела, която избрах да облека за нея, и меча на хълбока ми с внушителната, инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка.
— Защо не искаш да те виждам? — попита тя. — Дойдох в Париж, за да те видя. Запали отново свещта — но в думите й нямаше истински упрек. Аз бях там, с нея, и това бе достатъчно.
Коленичих пред нея. Възнамерявах да водя разговор като смъртен, да я убеждавам, че трябва да замине за Италия с Ники, но съвсем ясно, преди да заговоря, тя каза:
— Късно е вече, мили, аз няма да мога да завърша това пътешествие. Достатъчно далеч стигнах.
Болезнен спазъм я накара да млъкне, той стегна кръста й там, където го опасваше поясът, и за да го прикрие от мен, тя доби съвсем вяло изражение. Заприлича на момиче, и отново усетих мириса на болестта в нея, разядените й дробове и съсиреците кръв.
В мислите й избуя страх. Искаше й се да ми изкрещи, че се страхува. Искаше й се да ме моли да я задържа и да остана с нея, докато всичко свърши, ала не можеше, и за мое смайване осъзнах, че тя е убедена, че аз ще й откажа. Че съм твърде млад и неразумен и няма да я разбера.