Това бе мъчение.
Изобщо не осъзнавах, че съм се отдръпнал от нея, но бях минал чак в другия край на стаята. Глупави дребни подробности се врязваха в съзнанието ми: играещите нимфи на изрисувания таван, високо разположените позлатени дръжки на вратата и крехките сталактити от разтопен восък по белите свещи, които ми се искаше да отчупя и да мачкам в ръка. Мястото изглеждаше ужасно, претрупано. Омразно ли й беше? Дали искаше отново да се върне в голите каменни стаи?
Мислех за нея, сякаш съществуваше „безкрайно утре, утре, утре…“. Отново я погледнах, стройната й фигура, облегната на перваза. Мракът на небето зад нея се бе сгъстил и нова светлина, светлината на фенерите, преминаващите карети и близките прозорци нежно докосваше малкия обърнат триъгълник на слабото й лице.
— Няма ли да ми поговориш? — попита тя меко. — Няма ли да ми разкажеш как се случи всичко? Ти донесе толкова много щастие на всички ни — дори и говорът й причиняваше болка. — Но как върви при теб? При теб!
Мисля, че бях почти готов да я заблудя, да си докарам някакво силно предоволно излъчване, като впрегна всичките си способности. Да й разказвам лъжи на смъртен с безсмъртни умения. Да започна да говоря и да говоря, и да проверявам всяка своя дума, за да я изкажа съвършено. Но докато мълчахме, нещо се случи.
Надали не съм помръднал повече от миг, но нещо вътре в мен се промени. Настъпи някаква грандиозна промяна. В някакъв миг ми хрумна една огромна и ужасяваща възможност, и в същия този миг взех решение.
То не бе облечено в думи, не съдържаше никаква схема или план. И в този миг, ако някой бе ме запитал, аз щях да отрека. Щях да кажа: „Не, никога, не ми е и хрумвало! Вие за какъв ме мислите, що за чудовище съм според вас…“ И все пак, изборът бе направен.
Разбрах нещо абсолютно.
Думите й бяха заглъхнали, тя отново бе обзета от страх и болки, и въпреки болката тя се надигна от креслото.
Видях как одеялото се плъзна от тялото й и разбрах, че тя идва към мен и че трябва да я спра, ала не я спрях. Виждах как ръцете й се приближават, протягат се към мен, и след това тя изведнъж отскочи назад, сякаш блъсната от яростен вятър.
Бе се повлякла по килима и рухнала до креслото, до стената. Но много бързо замря и не помръдваше, сякаш я бях сковал с мисълта си, и по лицето й нямаше страх, въпреки, че сърцето й туптеше бясно. По-скоро по него се изписа почуда, а после — озадачено спокойствие.
И да съм имал някакви мисли в този момент, не зная какви са били те. Тръгнах напред също толкова непоколебимо, колкото тя бе вървяла към мен. Като следях всяка нейна реакция, аз се приближавах все повече, и най-накрая се приближихме един до друг толкова, колкото и когато тя отскочи назад. Тя се взираше в кожата и в очите ми, и изведнъж отново протегна ръка и докосна лицето ми.
— Нежив! — това си ужасно прозрение сподели тя безмълвно. — Превърнат в нещо. Но НЕЖИВ.
Тихо казах „не“. Това не беше вярно. И й изпратих хладен поток от образи, последователност от надниквалия в сегашното ми съществуване. Парченца, частици от тъканта на нощния Париж, усещането за острие, беззвучно врязващо се в света.
Тя въздъхна и въздухът излезе от гърдите й с леко свистене. Болката сви юмрук в нея, извади нокти. Тя преглътна, стисна устни, очите й действително ме прегаряха. Сега тя знаеше, че онова, което тя улавяше, не са усещания, а са мисли.
— Но как тогава? — попита тя.
И без да се усъмня как съм длъжен да постъпя, аз й разказах цялата история, звено по звено — счупения прозорец, през който ме извлече призрачната фигура, която ме бе следила в театъра, кулата и размяната на кръв. Разкрих й криптата, в която спях и съкровището й, моите скитания, моите сили и над всичко — природата на моята жажда. Вкусът на кръв и усещането за кръв, и какво означаваше всички страсти и цялата ми алчност да се изострят до предела си, слети в това единствено желание, и това единствено желание да бъде удовлетворявано отново и отново с кръвопийство и смърт.
Болката я разяждаше, ала тя вече не я усещаше. Само едни очи бяха останали от нея, и тя се взираше в мен. И въпреки, че нямах намерение да й разкривам всичко това, усетих, че съм я прегърнал и се обръщам така, че светлината от трополящите покрай кея карети долу да осветява лицето ми.