Не се върнах при „Сатаната е излязъл тази вечер“, докато не бяха сключени първите договори и получени първите подписи. Датите бяха определени, студиата — наети, писмата за съгласие — разменени.
После Кристин дойде с мен и взехме лимузина — същински огромен Левиатан за моите мили рок музиканти Лари, Алекс и Костеливото орехче. Разполагахме със секващи дъха суми, имахме да подписваме документи.
Под сънените дъбове на тихата улица в Градинския квартал аз им налях шампанско в блестящите кристални чаши.
— За „Вампирът Лестат“! — пропяхме всички на лунната светлина. Това щеше да е новото име на групата и на книгата, която щях да напиша. Костеливото орехче ме обгърна с малките си сочни ръце. Целунахме се нежно сред смеха и винената миризма. Ах, ароматът на невинна кръв!
И когато те потеглиха в тапицираната с кадифе лимузина, аз тръгнах сам в благоуханната нощ към авеню „Сейнт Чарлз“ и се замислих за заплахата, надвиснала над тях, над малките ми смъртни приятели.
Тя не идваше от мен, разбира се. Но когато дългият период на потайност свърши, те щяха да застанат невинни и невежи под светлините на международните прожектори със своята злокобна и безразсъдна звезда. Е, аз щях да ги обкръжа с бодигардове и лепки с всякакво мислимо предназначение. Щях да ги закрилям от другите безсмъртни с всички сили. И ако безсмъртните и сега бяха както едно време, те никога не биха рискували да влязат във вулгарна борба с подобна човешка войска.
Докато вървях по оживеното авеню, криех очите си зад огледални очила. Качих се на раздрънкания стар трамвай, вървящ по „Сейнт Чарлз“ в посока към центъра.
Лъкатушейки през привечерната тълпа, влязох в елегантната двуетажна книжарница „Де Вил Букс“ и се вторачих в джобното издание с меки корици на „Интервю с вампир“ на лавицата.
Зачудих се колцина ли от нашия род са забелязали книгата. Засега нямаха значение смъртните, които я мислеха за белетристика. Ами другите вампири? Защото, ако има един закон, който всички вампири почитат като свещен, той е не казвай на смъртните за нас.
Никога не издавай нашите тайни на човеците, освен ако не смяташ да им поднесеш Мрачния дар на нашите сили. Никога не споменавай по име други безсмъртни. Никога не казвай къде биха могли да са леговищата им.
Моят любим Луи, разказвачът от „Интервю с вампир“, бе сторил всичко това. Той бе надхвърлил далеч моето малко тайно разкритие пред рок групата. Беше казал на стотици хиляди читатели. Само дето не им беше нарисувал карта и отбелязал с хикс точното място в Ню Орлиънс, където спях. Въпреки че какво знае той наистина за това и какви са били намеренията му, не беше ясно.
Независимо от това, заради стореното от него другите несъмнено щяха да го преследват. А има много прости начини за унищожение на вампири, особено сега. Ако все още съществуваше, той бе изгнаник и живееше под заплаха от нашия род, под каквато не би могъл да го постави нито един смъртен.
Това бе още по-важно основание за мен да направя прочути книгата и групата „Вампирът Лестат“ колкото се може по-скоро. Трябваше да открия Луи. Трябваше да разговарям с него. Всъщност след като прочетох неговия разказ, копнеех за него, копнеех за романтичните му илюзии и дори за нечестността му. Копнеех даже за джентълменската му злоба и за физическото му присъствие, за измамно мекото звучене на гласа му.
Разбира се, мразех го заради лъжите, които бе изписал за мен. Но обичта бе далеч по-голяма от омразата. Той бе споделял мрачните и романтични години на деветнайсети век с мен, той бе мой спътник, какъвто нито един друг безсмъртен не е бил.
И аз копнеех да напиша своята история за него — не отговор на неговата злоба в „Интервю с вампир“, а разказ за всичко, което съм видял и научил, преди да дойда при него, историята, която преди не можех да му разкажа.
Старите правила вече не важаха и за мен.
Исках да наруша всяко едно от тях. И исках групата и книгата ми да изкарат навън не само Луи, но и всички останали демони, които някога бях познавал и обичал. Исках да намеря своите изгубени, да пробудя онези, които спяха, както спях аз.
Голишарчета и древни създания, прекрасни и зли, луди и безсърдечни — всички те щяха да ме погнат, щом видят тези видеоклипове и чуят тези записи, щом видят книгата във витрините на книжарниците. И щяха да знаят къде точно да ме намерят. Аз щях да бъда Лестат, суперзвездата на рока. Само елате в Сан Франциско за първото ми изпълнение на живо. Аз ще съм там.