Тя бе по-студена от мен. Тя бе по-добра във всичко, помислих си. Магнус бе казал: „Не проявявай никаква милост.“ Но дали искаше да каже, че трябва да убиваме, когато няма нужда?
След миг ми се проясни защо го бе сторила. Тя разкъса там, на място, колана и полите от розово кадифе и облече дрехите на момчето. Беше го избрала заради кройката на дрехите му.
И, по-вярно казано, щом облече дрехите, тя се превърна в момчето.
Тя обу кремавите му копринени чорапи и ален брич, облече дантелената риза и жълтата жилетка, а после и аления редингот, и дори свали алената панделка от косата на момчето.
Нещо в мен въставаше срещу чара на всичко това, срещу нея, изправена дръзко, облечена в новите дрехи, с буйна коса, спускаща се по раменете — сега тя приличаше повече на лъвска грива, отколкото на прелестните женски букли отпреди малко. А после ми се прииска да я разкъсам. Затворих очи.
Когато отново я погледнах, свят ми се виеше от всичко, което бяхме видели и извършили заедно. Не можех да понасям близостта на мъртвото момче.
Тя върза цялата си руса коса с алената панделка и остави дългите кичури да се стелят надолу по гърба й. Покри с розовата рокля тялото на момчето, закопча на кръста си неговия меч, извади го и отново го прибра в ножницата и взе кремавото му наметало.
— Е, хайде да тръгваме, любими — каза ми тя и ме целуна.
Не можех да се помръдна. Искаше ми се да се върна в кулата и само да бъда близо до нея. Тя ме погледна и притисна главата ми, за да ме накара да тръгна. И почти мигом побягна напред.
Тя трябваше да почувства свободата на ръцете и краката си и аз тежко се втурнах след нея — трябваше да се напрегна, за да я настигна.
Това никога не ми се бе случвало с никой смъртен, разбира се. Тя сякаш летеше. И когато я видях как прехвърча над обкованите с дъски дюкяни и купчините боклук, едва не загубих равновесие. Отново се спрях.
Тя се върна при мен и ме целуна.
— Но вече няма никаква причина да продължа да се обличам така, нали? — попита тя. Все едно говореше на дете.
— Не, няма, разбира се — отвърнах. Може би бях благословен, че тя не можеше да чете мислите ми. Не можех да спра да гледам краката й, тъй съвършени в кремавите чорапи. И начинът, по който рединготът обхващаше тънкото й кръстче. Лицето й бе като пламък.
Спомнете си, в онези времена не можеше просто така да се видят женски крака. Нито пък копринения брич, изпънат върху коремчето й, нито бедра.
Ала тя сега не бе истинска жена, нали? Не повече, отколкото аз бях мъж. За един мълчалив миг ужасът от всичко това се просмука в мен.
— Ела, искам пак да се качим на покривите! — извика тя. — Искам да отида на булевард „Дю Тампл“. Иска ми се да видя театъра, онзи, който си купил и после си затворил. Ще ми го покажеш ли? — докато ми задаваше въпроса, тя ме оглеждаше внимателно.
— Разбира се — отвърнах. — Защо не?
Два часа ни оставаха от безкрайната нощ, когато най-сетне се завърнахме в „Ил Сен Луи“ и застанахме на огрения от луната кей. Далече надолу по павираната улица видях кобилата ми вързана там, където я бях оставил. Може би никой не я бе забелязал в суматохата, която сигурно бе последвала нашето тръгване.
Внимателно се ослушахме за някакви признаци от Ники или Роже, но къщата изглеждаше тъмна и безлюдна.
— Ала те са близо — прошепна тя. — Мисля, че някъде по-надолу…
— Апартаментът на Ники — казах. — А от апартамента на Ники някой може да наблюдава кобилата, прислужник, сложен да варди дали няма да се върнем.
— По-добре да оставим коня и да откраднем друг — предложи тя.
— Не, кобилата е моя — отвърнах, но усетих как хватката около ръката ми се затяга.
Пак нашият стар приятел, присъствието, и този път то се движеше покрай Сена от другата страна на острова, към Левия бряг.
— Отиде си — каза тя. — Да вървим. Ще откраднем друго ездитно животно.
— Чакай. Ще се опитам да я накарам да дойде при мен. Да скъса въжето.
— Можеш ли?
— Ще видим — съсредоточих цялата си воля върху кобилата и безмълвно й наредих да отстъпи назад, да се освободи от въжето, с което бе вързана, и да дойде при мен.