— Лека нощ, свидна моя — рекох. — Мой черен ангел, Габриел.
Щом я пуснах, тя отново потъна в покой. Затворих каменния капак над нея.
4
Пробуждането в черната подземна крипта не ми хареса. Не ми харесваше мразовитият въздух и слабата воня от затвора долу, чувството, че тук лежи всичко мъртво.
Обзе ме страх. Ами ако тя не се пробудеше? Ами ако очите й никога повече не се отвореха? Какво знаех аз за стореното?
Ала ми се струваше нагло, непристойно да сваля отново капака от ковчега и да я съзерцавам, докато спи, както бях сторил снощи. Обхвана ме срамът на смъртните. У дома никога не бих посмял да отворя вратата й, без да почукам, не бих посмял да дръпна завесите на леглото й.
Тя щеше да се пробуди. Длъжна бе. И по-добре бе да вдигне сама капака, да знае как да се пробуди, и жаждата да я накара да се пробуди в нужния момент, както бе накарала мен.
Запалих й факлата на стената и излязох за малко да вдишам чист въздух. После оставих подире си вратите отключени и се качих в килията на Магнус, за да гледам как здрачът се стапя в небето.
Реших, че ще я чуя, когато се пробуди.
Трябва да е изминал час. Лазурният светлик угасна, звездите изгряха и далечният Париж запали своите безброй мънички фенерчета. Откъснах се от перваза, където бях седнал до желязната решетка, отидох при сандъка и започнах да избирам скъпоценности за нея.
Бижутата тя все още обичаше. Бе взела старите си за спомен, когато напуснахме стаята й. Запалих свещите, за да мога по-добре да виждам, въпреки че нямах нужда от тях. Светлината бе прекрасна за мен. Прекрасно играеше по скъпоценностите. И открих изключително изящни и прелестни бижута за нея — украсени с перли игли, които тя би могла да носи на реверите на мъжкия си малък редингот, и пръстени, които щяха да изглеждат мъжествено на малките й ръце, ако тя го искаше.
От време на време се ослушвах за нея. И студ сковаваше сърцето ми. Ами ако тя не се пробудеше? Ами ако си останеше с онази единствена нощ? Ужасът туптеше в мен. И морето от скъпоценни камъни в сандъка, отблясъците на свещите, които танцуваха по шлифованите камъни и по златните обкови, те не значеха нищо.
Но не я чувах. Чувах вятъра навън, мекото шумолене на многобройните дървета, слабото далечно подсвиркване на конярчето, което обикаляше из плевнята, цвиленето на конете ми.
Далече заби камбаната на селска църква.
И тогава съвсем внезапно ме обзе чувството, че някой ме гледа. То ми беше толкова непознато, че изпаднах в паника. Обърнах се, едва, не се препънах в сандъка и се вгледах в тайния тунел. Нямаше никой.
Нямаше никой и в тази малка, празна светая светих, а отблясъците на свещите играеха по скъпоценните камъни и мрачното изражение на Магнус върху саркофага.
После погледнах право пред мен, към зарешетения прозорец.
И я видях. Гледаше ме.
Тя сякаш се рееше във въздуха, вкопчила се в решетката с две ръце, и се усмихваше.
В гърлото ми се надигна вик. Отстъпих назад и цялото ми тяло плувна в пот. Изведнъж се засрамих, че са ме сварили неподготвен, че така очебийно се стреснах.
Но тя не се помръдваше и продължаваше да се усмихва, изражението й постепенно от ведро се промени в палаво. На светлината на свещите очите й блестяха твърде ярко.
— Не е много любезно да плашиш така другите безсмъртни — казах.
Тя се разсмя — много по-свободно и леко, отколкото някога, докато бе жива.
Щом се размърда и издаде звуци, в тялото ми се разля облекчение. Знаех, че се изчервявам.
— Как се добра дотам? — попитах. Отидох до прозореца, проврях ръце през решетките и стиснах двете й китки.
Малката й уста бе само сладост и смях. Косата й — огромна блещукаща грива около лицето.
— Изкатерих се по стената, разбира се — рече тя. — Как си мислиш, че съм попаднала тук?
— Слез тогава. Не можеш да минеш през решетките. Ще те посрещна.
— За това си съвсем прав — отвърна тя. — Обиколих всичките прозорци. Посрещни ме при зъбците долу. По-бързо е.
Тя заслиза, като с лекота заклещваше обувките си в решетката, а после изчезна.
Тя преливаше от приповдигнато настроение, също както предната нощ, когато слязохме заедно по стълбите.