Избърсах внимателно лицето й с дантелената си кърпичка. Отидох при дрехите, които държах в кулата, одеждите, шити за мен в Париж, които бях докарал и сега държах тук.
Свалих редингота й. Тя не се помръдна — нито да ми помогне, нито да ме спре. Разкопчах ленената й риза.
Видях гърдите й, и те бяха идеално бели, освен съвсем бледорозовите на цвят малки зърна. Като се мъчех да не ги поглеждам, й облякох чистата риза и бързо я закопчах. После сресах косата й, решех ли решех и не исках да я отрязвам с ножа. Сплетох я на една дълга плитка и отново й облякох редингота.
Виждах как самообладанието и силата й се завръщат. Явно не се срамуваше от случилото се. И аз не исках тя да се срамува. Тя просто размишляваше върху нещо. Ала не говореше. И не помръдваше.
Заговорих й аз:
— Когато бях малък, ти ми разказваше за всички онези места, където си била. Показваше ми картини от Неапол и Венеция, помниш ли? Онези стари книги? И имаше дреболии за спомен от Лондон и от Санкт Петербург, от всички места, на които си ходила.
Тя не отговори.
— Аз искам да обиколим всички тези места. Искам сега да ги видя. Искам да ги видя и да поживея в тях. Искам да отида дори още по-далеч, на места, които не съм и мечтал да видя, когато бях жив.
В лицето й се появи някаква промяна.
— Ти знаеше ли, че тя ще порасне отново? — попита тя шепнешком.
— Не. Тоест, да, тоест, не се досетих. Трябваше да се досетя, че така ще стане.
Дълго време тя се взираше в мен, все така неподвижно и безучастно.
— Във всичко това, нищо ли… никога… не те плаши? — попита тя. Гласът й бе гърлен и непознат. — Нищо ли… никога… не те спира? — устата й бе разтворена и съвършена, приличаше на човешка уста.
— Не зная — прошепнах безпомощно. — Не виждам смисъла — ала се почувствах объркан. Отново й казах да отрязва косата си всяка нощ и да я изгаря. Просто е.
— Да, ще я изгарям — въздъхна тя. — Иначе с времето всички стаи в кулата ще се напълнят с нея, нали? Ще е като косата на Марулка от приказката. Ще е като златото, което мелничарската дъщеря трябвало да плете от слама в приказката за злото джудже Сторипакост.
— Ние сами пишем своите приказки, любов моя — казах. — Поуката от тази е, че нищо не може да те унищожи такава, каквато си сега. Всяка рана ще заздравява. Ти си богиня.
— И богинята е жадна — рече тя.
Часове по-късно, докато вървяхме ръка за ръка като двама студенти през тълпата по булеварда, жаждата вече бе забравена. Лицата ни бяха зачервени, кожата — топла.
Ала не я оставих сама, за да отида при адвоката си. А тя не потърси тихата природа, както бе поискала. Останахме един с друг, а едва доловимият трепет на присъствието от време на време ни караше да извръщаме глави.
5
В три часа, когато стигнахме до конюшните под наем, където бяхме оставили конете, вече знаехме, че присъствието ни преследва.
В продължение на по половин час или четирийсет и пет минути не го долавяхме. После приглушеният шум отново се завръщаше. Вбесяваше ме.
И въпреки, че упорито се мъчехме да доловим някакви членоразделни мисли в него, успявахме да различим само злоба и от време на време — суматоха, като зрелището на сухи листа, изгарящи сред лумналите пламъци.
Тя се радваше, че си тръгваме. Не защото онова нещо я дразнеше, а само заради онова, което бе казала по-рано — че искаше извънградската пустош и покой.
Когато пред нас се ширна равнината, яздехме толкова бързо, че чуваше само вятъра, и ми се струва, че я чух да се смее, ала не бях сигурен. И тя като мен обичаше да я брули вятърът, обичаше новия блясък на звездите над потъналите в мрак хълмове.
Ала аз се питах дали тази нощ не е имало мигове, когато тя е ридаела вътрешно и аз не съм знаел. Имаше моменти, в които тя ставаше потайна и мълчалива и очите й трепкаха, сякаш плачеха, ала никакви сълзи не бликваха.
Струва ми се, че бях потънал в дълбоки размишления за това, когато наближихме гъста гора, растяща покрай бреговете на плитък ручей, и съвсем внезапно кобилата се изправи на задни крака и залитна настрани.
Едва не изхвърчах от седлото, толкова неочаквано беше. Габриел се вкопчи здраво в десницата ми.
Всяка нощ аз яздех през тази горичка и минавах по тесния дървен мост над потока. Обичах чаткането на конските подкови по дървото и изкачването по полегатия склон. И кобилата ми знаеше пътя. Но сега не искаше и да стъпи на него.