Пламъците се стрелнаха нагоре. Воят секна и те задърдориха трескаво:
— Огън, дръпнете се, слизайте, разкарайте се, идиоти!
Долу, долу! Решетките се нажежиха! Махайте се, бързо!
Съвсем нормален френски! Всъщност — засилващ се порой от просторечни ругателства.
Избухнах в смях, затропах с крак и започнах да ги соча с пръст, като гледах към Габриел.
— Проклет да си, осквернителю! — писна един от тях. После огънят близна ръцете му, той нададе вой и падна назад.
— Проклети да са нечестивите, отцепниците! — разнесоха се писъци отдолу. Хор от гласове бързо ги подхвана. — Проклятие за отцепниците, посмели да влязат в Божия дом! — ала те лазеха надолу към земята. Тежките цепеници се бяха подпалили и огънят се бе разгорял чак до тавана.
— Връщайте се в гробището, откъдето сте дошли, банда шегобийци! — бих ги обсипал с огън, ако можех да стигна до прозореца.
Габриел стоеше неподвижно, присвила очи — очевидно се ослушваше.
Виковете и писъците долу продължаваха. Нов химн от проклятия към нарушителите на свещените закони, богохулствали и предизвикали гнева на Бога и сатаната. Те дърпаха вратата и прозорците на долния етаж. Правеха глупости — замеряха стената с камъни.
— Не могат да влязат — изрече Габриел с тих, монотонен глас, наклонила предпазливо глава. — Не могат да строшат вратата.
Аз не бях толкова сигурен. Вратата бе ръждясала и много стара. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме.
Тя също седна до стената, с протегнати напред крака. Гърдите й леко се вълнуваха, а плитката й се бе разрошила. Косата й обграждаше лицето като качулка на кобра, измъкнали се кичури полепваха по белите й бузи. Сажди се стелеха по дрехите й.
Жегата от огъня бе съкрушителна. Задушната стая се изпълни с изпарения, буйните пламъци скриха нощта. Ала все пак можеше да се диша. Страдахме единствено от жегата и изтощението.
И постепенно осъзнах, че тя беше права за портата. Те не бяха успели да я строшат. Чувах ги как се оттеглят.
— Дано Божият гняв накаже нечестивците!
Откъм конюшните се чу суматоха. Видях в мислите си как извлачват моето клето смъртно конярче, изпаднало в ужас, от скривалището му. Гневът ми се удвои. Те ми изпращаха мислено изображения от убийството на онзи клетник. Проклети да са.
— Кротувай — обади се Габриел. — Късно е.
Очите й се разшириха и после отново се присвиха, докато се ослушваше. Той издъхваше, клетият нещастник.
Усетих смъртта му, както бях видял едно малко черно птиче внезапно да изхвърча от конюшнята. Тя се наведе напред, сякаш също го виждаше, а после се свлече назад, сякаш бе загубила свяст, въпреки че бе в съзнание. Измърмори нещо, което прозвуча като „червено кадифе“, но толкова тихо, че не успях да различа думите.
— Ще ви накажа за това, шайка обесници! — изрекох на глас, и изпратих мисълта подире им. — Нападате къщата ми. Кълна се, че ще си платите за това!
Ала крайниците ми все повече се изпълваха с тежест. Жегата от огъня направо ме упойваше. И странните случки от тази нощ си вземаха своето.
Изнурен и заслепен от сиянието на огъня, не можех да разпозная колко е часът. Мисля, че за миг засънувах и се събудих разтреперан, не знаех колко време е изминало.
Вдигнах очи и видях фигурата на неземно младо момче, изящно младо момче да крачи из стаята.
Разбира се, това бе само Габриел.
6
Докато крачеше напред-назад, тя внушаваше впечатлението за необуздана сила, ала изцяло сдържана от непокорна грация. Тя риташе цепениците и гледаше как черните руини на огъня припламнаха за миг и после пак угаснаха. Виждах небето. Оставаше може би час.
— Но кои са те? — попита тя. Стоеше над мен с разкрачени крака, а ръцете й плавно се движеха в призивни жестове. — Защо ни наричат отцепници и осквернители?
— Разказах ти всичко, което знам — признах. — Допреди тази вечер не знаех, че те притежават лица, крайници, истински гласове. Изправих се и изтупах дрехите си.
— Те ни проклинаха, задето сме влизали в църкви! — възкликна тя. — Ти улови ли образите, идващи от тях? И не знаят как сме успели. Те самите не смеят.