Думите му докосваха извора на неизразима тъга, проникваха в дълбините на тъгата и гърлото ми пресъхна, и на мястото на гласа ми се появи малък стегнат възел, ала аз упорствах.
— Ние двамата сме заедно — настоях и притиснах още по-здраво Габриел. А после го попитах: — Къде е Никола?
Зададох му този въпрос, и се вкопчих в него, и не се поддавах на нищо, което виждах и чувах.
Той навлажни устни, съвсем по човешки. И мълчаливо тръгна към нас, докато най-накрая застана на не повече от две стъпки от нас, като поглеждаше ту единия, ту другия. И заговори с напълно нечовешки глас:
— Магнус — каза той, ненатрапчиво, гальовно. — Той е влязъл в огъня, казваш ти?
— Не съм го казвал — отвърнах. Съвсем човешкият ми глас ме стресна. Ала аз знаех, че той ми говори за съвсем скорошните ми мисли. — Вярно е — продължих. — Той влезе в огъня. Защо ми е да мамя някого за това?
Опитах се да проникна в мислите му. Той разбра какво правя и хвърли срещу мен такива странни образи, че аз ахнах.
Какво бях видял само за миг? Дори не знаех. Адът и раят или двете в едно, вампири в рай, пиещи кръв от самите цветя, които се провесваха, пулсиращи, от дърветата.
Обля ме погнуса. Все едно той бе нахлул в най-съкровените ми сънища като сукуб.
Ала той спря. Очите му се поприсвиха и той заби поглед надолу в някаква смътна почит. Моята погнуса го изгаряше. Не бе очаквал такъв отклик от мен. Не бе очаквал… какво? Такава сила?
Да, и сега ми даваше да го разбера по почти любезен начин.
Върнах любезността. Позволих му да ме види в стаята в кулата заедно с Магнус. Припомних си думите на Магнус, преди да влезе в огъня. Дадох му да научи всичко.
Той кимна, и когато произнесох думите, изказани от Магнус, изражението му неуловимо се промени — бръчките по челото се изгладиха, или пък цялата му кожа се обтегна. В отговор той не ми предложи подобни знания за себе си.
Тъкмо напротив, и за голяма моя изненада той извърна очи от нас към главния олтар на черквата. Плъзна се покрай нас и ни обърна гръб, сякаш нямаше защо да се бои от нас и засега ни бе забравил.
Тръгна към големия проход между пейките и пое бавно по него, ала не вървеше като човек. По-скоро толкова бързо притичваше от една сянка към друга, че сякаш изчезваше и възникваше пак. Никога не се показа на светло. И десетките хора, тълпящи се в църквата, само трябваше да го погледнат и той мигом се скриваше.
Дивях се на сръчността му — защото това бе сръчност и само толкова. И, любопитен да проверя дали и аз мога да се придвижвам така, аз тръгнах подир него към хора. Габриел ме последва безмълвно.
Мисля, че и за двама ни бе по-просто, отколкото си го представяхме. Ала той явно се стресна, когато ни видя, застанали до него.
И със самата си почуда той ми позволи за миг да прозра най-голямата му слабост — гордостта. Чувстваше се унизен, че сме се промъкнали след него тъй леко, като същевременно сме успели да прикрием мислите си.
Но най-лошото тепърва предстоеше. Щом той осъзна, че аз съм забелязал това… то се разкри за частица от секундата… яростта му се удвои. От него лъхна изпепеляваща горещина — всъщност изобщо не бе горещина.
Габриел издаде тих презрителен звук. Тя го стрелна с очи само за миг и между тях затрептя някаква размяна на мисли, от която бях изключен. Той изглеждаше озадачен.
Ала той бе притиснат в хватката на някаква по-голяма борба, която се мъчех да разбера. Огледа вярващите около себе си и олтара, и всички символи на Всемогъщия и на Дева Мария навсякъде, накъдето се обърнеше. Бе съвършеният бог, изрисуван от Караваджо, светлината играеше по твърдата белота на неговия невинен лик.
После той промуши ръка под моето наметало и обгърна кръста ми. Допирът му бе толкова странен, тъй сладък и тъй изкусителен, красотата на лицето му — тъй омагьосваща, че аз не се отдръпнах. С другата си ръка той обгърна кръста на Габриел, и тази гледка — те двамата заедно, един ангел и още един ангел — ме смути.
— Трябва да дойдете — рече той.
— Защо? Къде? — попита Габриел в отговор. Усетих мощен натиск. Той се опитваше да ме накара да помръдна против волята си, ала не успяваше. Стъпих здраво на каменния под.
Видях как лицето на Габриел се ожесточи, когато го погледна. И той отново се смая. Изпадна в ярост, и не можеше да го скрие от нас.
Значи бе подценил както физическата, така и умствената ни сила. Интересно.