Сред цялата тази гадост аз долових близкото присъствие на смъртен. Това бе Никола и той бе жив, аз го чувах — топлия и крехък поток на мислите му, примесен с миризмата му. Но мислите му бяха ужасяващо объркани, в тях цареше пълен хаос.
Не можех да узная дали и Габриел го е доловила.
Внезапно хвърлиха и двама ни в прахта. И другите се отдръпнаха от нас.
Изправих се на крака и вдигнах и Габриел. И видях, че се намираме в огромна зала с купол, оскъдно осветена от три факли, които вампирите държаха така, че оформяха триъгълник, в чийто център бяхме.
В дъното на залата имаше нещо огромно и черно; мирис на дърво и катран, мирис на влажен, мухлясал плат, мирис на жив смъртен. Никола беше там.
Косата на Габриел напълно се беше освободила от панделката и падаше по раменете й. Тя се прилепи до мен и се заоглежда с привидно спокоен, предпазлив поглед.
Навсякъде около нас се надигна вой, ала най-пронизителните жалби идеха от онези, другите създания, които бяхме чули преди, създания, скрити нейде дълбоко в земята.
И аз разбрах, че вият затворени в гробници вампири, виеха за кръв, молеха за прошка и освобождение, молеха дори за огньовете на ада. И воят им бе също тъй непоносим като вонята.
Ники не излъчваше истински мисли, само безформения трепет на своя разум. Сънуваше ли? Полудял ли бе?
Барабанният бой сега бе много силен и идеше много отблизо, ала онези писъци все така пронизваха тътена, отново и отново, без ритъм и без предупреждение. Писъците на най-близките до нас вампири утихнаха, ала барабаните продължаваха да бият и изведнъж затътнаха в главата ми.
Като отчаяно се мъчех да не запуша ушите си с ръце, аз се огледах наоколо.
Беше се оформил голям кръг — бяха поне десет, тези твари. Видях млади, стари, мъже и жени, едно младо момче, всичките облечени в остатъци от човешко облекло, изцапано с пръст, боси, с коси, сплъстени от мръсотия. Там беше и жената, с която бях разговарял на стълбището — добре сложеното й тяло бе облечено в мръсна роба, подвижните й черни очи блестяха като скъпоценни камъни сред мръсотията, докато ни оглеждаше. А зад тях, зад авангарда, в тъмното двама удряха тимпаните.
Мълчаливо се помолих за сила. Опитвах се да чувам Никола, без да мисля за него. Тържествена клетва: ще измъкна всички ни оттук, въпреки че в момента не зная точно как.
Барабанният бой забавяше темпо и премина в грозни тактове, които превърнаха непознатото чувство на страх в свит юмрук в гърлото ми. Един от факлоносците се приближи.
Усещах очакването на останалите, осезаемата възбуда, когато поднесоха пламъка към мен.
Грабнах факлата от изчадието и извих дясната му ръка, докато падна на колене. С мощен ритник го проснах на земята, и щом останалите ме връхлетяха, замахнах широко с факлата и ги отпъдих.
После дръзко захвърлих факлата на земята.
Това ги свари неподготвени и усетих как изведнъж настана тишина. Възбудата бе утихнала или по-скоро бе преминала в по-търпеливо и не толкова избухливо усещане.
Барабаните продължаваха да бият настойчиво, ала те сякаш не им обръщаха внимание. Те гледаха втренчено токите на обувките ни, косите ни и лицата ни, така измъчено, че изглеждаха заплашителни и гладни. И младото момче, със страдалческо изражение, се протегна да докосне Габриел.
— Назад! — изсъсках аз, и той ми се подчини, отдръпна се и вдигна факлата.
Ала вече знаех със сигурност, че ни гледат със завист и любопитство и това е най-силното предимство, което притежаваме.
Огледах ги един подир друг. И съвсем бавно започнах да изтупвам пръстта от редингота и брича си. Пригладих си наметалото и изпъчих рамене. После пригладих с длан косата си, застанах със скръстени ръце — въплъщение на праведното достойнство, и се заоглеждах.
Габриел се подсмихна. Стоеше спокойна, с ръка върху дръжката на меча.
Това предизвика у всички поголовно смайване. Тъмнооката жена бе като омагьосана. Намигнах й. Тя щеше да е разкошна, ако някой я бутнеше под водопад и я държеше там половин час. Безмълвно й го казах. Тя отстъпи две крачки назад и придърпа робата върху гърдите си. Интересно. Много интересно.
— Как ще обясните всичко това? — попитах, като се взирах в тях един по един, сякаш бяха някакво чудато зрелище. И отново Габриел се подсмихна. — А вие какви сте? Образи на боговете, дрънчащи с вериги, обитаващи гробищата и древните замъци?
Те се споглеждаха изнервено. Барабаните бяха спрели да бият.