— Вещица!
Станах, за да я сграбча и да я убия, но вместо това усетих как ръката й хвана главата ми, после почувствах натиска на лявата й гърда в устата ми, неустоимо крехка и при все това твърда. Отново всичко реално изчезна и се изгуби подобно на облак ненужен дим, издигащ се над огън, а ние бяхме заедно на поляната, която бе само наша, подслонила нашите усърдни и безкрайни милувки. Сучех от нейното мляко, сякаш тя бе девойка и майка, девица и кралица, и през цялото време със своите тласъци карах да разцъфне всяко едно цвете вътре в нея.
Тя ме пусна. Паднах. Безпомощен, неспособен дори да вдигна ръка, за да й попреча да отлети, аз се строполих на леглото немощен и глупав, с мокро лице и треперещи крайници.
Не можех да се изправя. Не можех да направя нищо. За миг видях нашата поляна с нежни бели и червени ириси, най-прекрасните цветя в Тоскана, дивите ириси на нашата земя, цъфнали сред най-зелената трева, и видях как тя бяга от мен. Ала всичко това бе прозрачно, в полутонове, и не можеше да скрие малката тясна стая, както преди, а само се стелеше като воал пред лицето ми, за да ме измъчва със своята дразнеща, безтегловна копринена мекота.
— Магии! — прошепнах аз. — Господи, ако изобщо си отредил за мен ангели-хранители, би ли ги пратил сега, за да ме покрият с крилата си! — въздъхнах. — Имам нужда от тях.
Накрая, разтреперан и със замъглен поглед, аз седнах в леглото. Разтрих врата си. По гърба ми пробягваха тръпки, също и от вътрешната страна на ръцете ми. Тялото ми бе все така изпълнено със страст.
Стиснах здраво очите си и вече отказвах да мисля за нейните желания, за всякакви източници на възбуда, които биха задоволили тази ужасна потребност.
Легнах отново и останах съвсем неподвижен, докато това плътско безумие не ме напусна.
После отново станах мъж, макар преди това да не бях такъв.
Станах, готов да заплача, и занесох свещта си в главната зала на хана, като се стараех да не вдигам шум по разкривените, вити каменни стълби, запалих я от друга свещ, окачена на стената в края на коридора и отново се качих горе, стиснал здраво тази малка успокояваща светлинка, затулил трептящия пламък със свита ръка и потънал в тихи молитви, а после поставих на място свещта.
Покатерих се и проверих какво мога да видя през прозореца.
Нищо, под мене нямаше нищо освен непосилна височина, извисяваща се стена, по която обикновена девойка от плът и кръв никога не би могла да се изкачи, а над нея — безмълвното безучастно небе с няколко звезди, покрити с пухкави облаци, сякаш за да не забележат молитвите ми или опасното ми положение.
Нямаше никакво съмнение, че ще умра.
Щях да стана жертва на тези демони. Тя беше права. Как бих могъл да получа възмездието, което те заслужаваха? Как, по дяволите, щях да го направя! И все пак аз докрай вярвах в целта си. Вярвах в своето отмъщение така силно, както вярвах и в нея — тази вещица, която бях докосвал със собствените си пръсти и която бе дръзнала да разпали в душата ми бушуващ конфликт, тази, която бе дошла със своите нощни приятели, за да избият семейството ми.
Не можех да се отърся от образите от предишната нощ, от това как стоеше зашеметена на вратата на параклиса. Не можех да изтрия от устните си усещането за нея. Само при мисълта за гърдите й тялото ми отмаляваше, сякаш страстта ми се захранваше от зърната й.
Накарай това да утихне, молех се аз. Не можеш да избягаш. Не можеш да заминеш за Флоренция, не можеш вечно да живееш единствено със спомена за клането, това е невъзможно, немислимо. Не можеш.
Заплаках, когато си дадох сметка, че сега нямаше да съм жив, ако не беше тя.
Именно тя, жената с пепелява коса, която проклинах всеки път, щом си поемех дъх, беше попречила на своя спътник с качулка да ме убие. Така победата им щеше да бъде пълна!
Обзе ме спокойствие. Е, ако трябваше да умра, значи нямах никакъв избор. Но първо щях да ги унищожа. Щях да намеря начин да го направя.
Когато слънцето изгря, аз също станах и докато се разхождах из града, небрежно преметнал през рамо дисагите си, сякаш в тях нямаше цяло съкровище, успях да видя голяма част от Санта Мадалена, с нейните улици без дървета, покрити със ситни камъчета и построени преди столетия. Навярно някои от сградите с техните небрежно струпани и измазани с хоросан камъни, датираха още от римско време.
Това бе един невероятно спокоен и благоденстващ град.
Ковачниците вече работеха, а също и дърводелците и сарачите; имаше няколко обущарници, в които продаваха изискани пантофи, както и ежедневни обувки, освен това се срещаха доста бижутери и мъже, които работеха с голямо разнообразие от благородни метали, редом с обичайните майстори на мечове, ключари и търговци на кожи.