Минах покрай безброй много луксозни магазини. Вътре можеха да се купят скъпи платове, направо от Флоренция, предполагам, дантела от север и юг и ориенталски подправки. Месарите едва успяваха да се справят с изобилието от прясно месо. Имаше също и много винарни, и се разминах с поне няколко заети нотариуси, писари и други подобни, както и неколцина лекари, или по-скоро аптекари.
През главните порти шумно трополяха каруци, а от време на време по улиците ставаше дори леко стълпотворение, още преди слънцето да се е издигнало достатъчно високо на небосвода, че да се спусне ожесточено над плътно покритите с керемиди покриви и да напече голите камъни, по които с мъка се катерех.
Църковните камбани биеха за литургия и видях как покрай мен се втурнаха много ученици, до един чисти и спретнати, а след това две малки групи бяха въведени тържествено в църквите от монасите. И двете църкви бяха доста архаични и нямаха никаква украса върху фасадите, като изключим статуите, разположени надълбоко в своите ниши — статуи на светци, чиито черти вече бяха почти напълно заличени — а многократно кърпената зидария по фасадите очевидно бе надживяла честите земетресения по тези места.
Видях и две най-обикновени книжарници, в които нямаше почти нищо особено, освен обичайните молитвеници, при това на много високи цени. Двама търговци продаваха наистина изящни стоки от Изтока. Имаше и няколко продавачи на килими, чийто асортимент се отличаваше с внушително разнообразие от местни стоки и претенциозни килими от Византия.
Много пари сменяха своите собственици в този град. Имаше добре облечени хора, които парадираха с изящното си облекло. Мястото изглеждаше напълно самостоятелно, макар че се срещаха пътници, които изкачваха баира, докато тропотът на конски копита отекваше из голите стени. Стори ми се, че зърнах и един занемарен и силно укрепен женски манастир.
Отминах поне още два хана и докато кръстосвах едва проходимите тесни улички, установих, че в града има три основни улици, които криволичеха из хълма успоредно една на друга.
В далечния край се намираха портите, през които бях влязъл, а в момента отваряха огромните пазари на площада.
Във високия край бе разположена разрушената крепост или замък, където някога бе живял господарят — огромна, тежка маса от стари камъни, която се виждаше само частично от улицата, а на долните етажи на този комплекс се помещаваше градската управа.
Имаше няколко малки пещери или площади, както и стари, почти разрушени фонтани, от които обаче все още бълбукаше вода. Старите жени бързаха и се тътреха по улиците с пазарските си кошници, като носеха шалове въпреки топлото време; видях и красиви девойки, които ми хвърляха погледи и всички те бяха много млади.
Не пожелах нито една от тях.
Когато литургията приключи и учебните занятия започнаха, отидох в доминиканската църква — най-голямата и най-внушителна от трите, които видях веднага — и в енорията потърсих свещеник. Трябваше да се изповядам.
Появи се един млад свещеник, много красив, с добре оформени крайници и здрав изглед, освен това с дълбоко набожен вид, а черно-бялото му расо изглеждаше много чисто. Той погледна облеклото ми, после меча ми, като всъщност ме оглеждаше с голямо уважение, но доста обстойно, и след като очевидно заключи, че съм значим човек, ме покани в една малка стая за изповед.
Беше по-скоро благосклонен, отколкото сервилен. Върху голата си глава имаше само малък венец от много късо подстригана златиста коса, а очите му бяха големи и почти свенливи.
Той седна, а аз коленичих на голия под близо до него, и после цялата трагична история се изля от мен.
Навел глава, аз продължавах да я разказвам, като скачах от един епизод на друг, започвайки от първите ужасни събития, които бяха събудили моето любопитство и безпокойство, и преминавайки към откъслечните и загадъчни думи на баща ми, а накрая и към самото нападение с последвалото ужасяващо убийство на всички обитатели на нашето имение. Когато стигнах до смъртта на брат си и сестра си, вече жестикулирах необуздано, като едва не обрисувах с ръце главата на брат си във въздуха, задъхвах се и не можех да овладея дишането си.
Едва когато изрекох и последната дума, вдигнах поглед и осъзнах, че младият свещеник ме гледа дълбоко разстроен и ужасен.
Не знаех как да тълкувам изражението му. То можеше да се види у човек, стреснат от насекомо, или от приближаващ батальон кръвожадни убийци.
На какво ли се бях надявал, за Бога?
— Слушайте, отче — казах. — Трябва само да изпратите някого в онази планина и ще се уверите сам! — свих рамене, умолявайки го с разперени ръце. — Това е всичко! Изпратете някого, за да огледа. Нищо не е откраднато, отче, не са взели нищо, освен това, което аз взех! Отидете да проверите! Обзалагам се, че всичко е непокътнато, освен от гарвани и мишелови, ако изобщо са успели да се изкачат дотам.