— Да, знам всичко това — отвърнах. — Каква ще бъде ползата? Нека видя този пастор.
Вече се държах твърде високомерно и безочливо. Бях изтощен. Прибягвах към стария номер на благородника, който се отнася към един провинциален свещеник като към слуга. Това беше Божи човек и аз трябваше да се овладея. Може би пасторът беше чел повече и разбираше повече. О, но кой би разбрал, без да е видял с очите си?
Отново ме споходи мимолетният, но ярък и изгарящ спомен за угриженото лице на баща ми в нощта преди да ни нападнат демоните. Болката бе неописуема.
— Съжалявам, отче — казах на свещеника. Трепнах, опитвайки се да обуздая този спомен, този ужасен порой от мъка и безнадеждност. Питах се защо изобщо живеем, какъв е смисълът!
А след това си припомних думите на моята изтънчена мъчителка, собственият й измъчен глас от последната нощ, който казваше, че и тя е била млада и пример за подражание като мен. Какво искаше да каже, когато говореше за себе си с толкова тъга?
Учението на Тома Аквински отново ме обсеби. Не трябваше ли демоните да останат докрай последователни в омразата си към нас? В гордостта, която ги бе принудила да прегрешат?
Змиеподобното, чувствено същество, което ме бе споходило, не беше такова. Но това бе лудост. Аз й съчувствах, а тя искаше точно това. Разполагах с толкова много часове на дневна светлина, за да планирам унищожението й и трябваше да се заема с това.
— Да, отче, моля ви, както желаете — казах. — Но първо ме благословете.
Това го изтръгна от неспокойните размисли. Погледна ме, сякаш го бях стреснал.
Побърза да ме благослови и да ми даде опрощение.
— Можете да постъпите с пастора, както желаете — казах. — Да, моля, попитайте го дали би желал да ме види. И вземете, за църквата. — Дадох му няколко дуката.
Той погледна парите, но не ги докосна. Гледаше златото, сякаш бе гореща жарава.
— Отче, вземете ги. Това е едно добро състояние. Вземете.
— Не, изчакай тук — или, ето какво ще направим, излез в градината.
Градината беше прекрасна, малка стара пещера, от която вдясно се виждаше как градът се е ширнал чак до замъка, а в далечината над стените се забелязваше планината. Тук имаше антична статуя на свети Доминик, чешма и пейка, а върху камъка бяха издълбани няколко старинни думи, разказващи за чудо.
Седнах на пейката. Погледнах чистото синьо небе и неопетнените бели облаци и се опитах да успокоя дишането си. Възможно ли бе да полудявам, запитах се аз. Беше абсурдно.
Пасторът ме сепна. Той изникна от ниската сводеста врата на енорията — възрастен мъж без почти никаква коса, с малък изпъкнал нос и големи свирепи очи. Младият свещеник подтичваше, за да го настигне.
— Махни се оттук — каза ми пасторът шепнешком. — Напусни нашия град. Изчезни от него и недей да разказваш историите си на никого тук, чу ли ме?
— Какво? — попитах. — Що за утеха е това?
Той кипна.
— Предупреждавам те.
— За какво ме предупреждавате? — настоях аз.
Не си дадох труда да стана от пейката. Той ме изгледа кръвнишки.
— Длъжен сте да запазите поверителността на изповедта. Какво ще направите, ако не си тръгна? — попитах.
— Не е нужно да правя нищо! — отвърна той. — Върви си и отнеси нещастието си със себе си.
Той млъкна, явно объркан, а може би смутен, сякаш бе казал нещо, за което съжаляваше. Изскърца със зъби, погледна встрани, а после отново към мен.
— Върви си, за твое добро е — прошепна отново. Погледна към другия свещеник. — Тръгвай — каза му — и ме остави да поговоря с него.
Младият свещеник бе много уплашен. Отиде си незабавно.
Погледнах пастора.
— Върви си — каза ми той със своя тих, зъл глас, а долната му устна се сви и изложи на показ зъбите му. — Напусни града ни. Напусни Санта Мадалена.
Погледнах го със студено презрение.
— Знаеш за тях, нали? — попитах с тих глас.
— Ти си луд. Луд! — каза той. — Ако говориш за демони на местните хора, самият ти ще бъдеш изгорен на кладата като магьосник. Нима мислиш, че това няма да ти се случи?
В очите му се четеше омраза, безсрамна омраза.
— О, клетият прокълнат свещеник — казах аз, — ти си съюзник на Сатаната.
— Махай се! — изрева той.
Станах и погледнах изпъкналите му очи и присвитата му, напрегната уста.
— Да не си посмял да пристъпиш клетвата за поверителност на изповедта, отче — казах му. — Ако го направиш, ще те убия.
Той стоеше като истукан и ме гледаше.
Усмихнах се много хладно и понечих да мина покрай енорията, за да изляза навън.
Той хукна подире ми и шепнеше като кипнал чайник.
— Разбрал си всичко погрешно. Ти си луд, въобразяваш си разни неща. Опитвам се да те избавя от преследване и от това да те обявят за престъпник.