На вратата на църквата се извърнах и го изгледах свирепо в пълно мълчание.
— И ти си замесен — казах. — Прекалено жесток си. Не забравяй какво ти казах. Ако нарушиш клетвата за поверителност, ще те убия.
Сега той беше уплашен като младия свещеник.
Стоях и дълго се взирах в олтара, без да му обръщам внимание, напълно забравил за пастора, преструвайки се, че умът ми е зает с мисли, че кроя планове, а всъщност можех единствено да търпя. После се прекръстих и излязох от църквата.
Бях дълбоко отчаян.
Известно време се разхождах. Повтарям, че това бе най-прекрасният град, който бях виждал някога. Всички работеха с удоволствие, калдъръмените улици бяха най-старателно пометени, под всички прозорци имаше саксии с прелестни цветя, а красиво облечените хора тичаха по свои дела.
Това бе най-чистото място, което бях виждал през живота си, и най-изпълнено с удовлетворение. А хората до един горяха от нетърпение да ми продадат стоките си, но не прекаляваха със своята настоятелност. Но в известен смисъл градът бе ужасно скучен. Нямаше хора на моята възраст, поне аз не видях такива. Всъщност нямаше и кой знае колко деца.
Какво да правя? Къде да отида? Какво търсех?
Не знаех точния отговор на собствените си въпроси, но несъмнено бях нащрек дори за най-малкото доказателство, че този град е приютил демоните, че не Урсула ме бе открила тук, а аз я бях намерил.
Самата мисъл за нея предизвика у мен хладна, примамлива и изумителна страст. Видях гърдите й, усетих вкуса й и сред замъглена светлина зърнах осеяната с цветя поляна. Не!
Мисли! Състави някакъв план! Що се отнася до този град каквото и да знаеше свещеникът, местните хора бяха твърде благоприлични, за да са приютили демони.
ГЛАВА 5
ЦЕНАТА НА МИРА И ЦЕНАТА НА ОТМЪЩЕНИЕТО
Когато горещината на деня започна да става наистина нетърпима, отидох в беседката на хана, за да получа обилния обяд и седнах сам под великолепните глицинии, които цъфтяха над дървената решетка. Мястото се намираше в същата част, както и доминиканската църква и оттук също се разкриваше прекрасен изглед към града отляво и нататък към планината.
Затворих очи и като опрях лакти върху масата, събрах ръцете си за молитва.
— Господи, кажи ми какво да правя. Покажи ми какво трябва да направя. — А после притихнах вътрешно, чаках и размишлявах. Какъв избор имах?
Да отида с тази история във Флоренция? Кой щеше да повярва в нея? Да отида направо при Козимо и да му разкажа всичко? Въпреки цялото си възхищение и доверие към Медичите, трябваше да си дам сметка за едно. Нямаше друг жив член на семейството ми, освен мен. Единствено аз можех да предявя претенции към богатствата ни в банката на Медичите. Смятах, че Козимо няма да отхвърли подписа ми или самия мен. Щеше да ми даде онова, което ми се полага, независимо дали имах семейство или не, но история за демони? Накрая щяха да ме затворят някъде!
А тези приказки за кладата, за това, че щяха да ме изгорят заради магьосничество — това бе напълно възможно. Малко вероятно, но възможно. Би могло да се случи съвсем ненадейно и спонтанно в град като този, да се събере тълпа, да бъда осъден от местен свещеник, докато хората крещят и се стичат да видят какво става. От време на време се случваха такива неща.
Междувременно сервираха обяда ми, вкусна храна с много пресни плодове и добре приготвено овнешко със сос, и когато започнах да топя хляба си и да се храня, дойдоха двама мъже, които помолиха да седнат при мен и да ме почерпят с чаша вино.
Разбрах, че единият е францисканец, много мил свещеник, очевидно по-беден от доминиканците, което беше логично, предполагам. Другият беше стар мъж с малки блещукащи очички и дълги и гъсти побелели вежди, щръкнали нагоре сякаш бяха залепни с лепило, а пък той се бе маскирал като весел елф, за да развлича децата.
— Видяхме те да влизаш при доминиканците — каза францисканецът тихо и вежливо, като ми се усмихваше. — Не изглеждаше много щастлив на излизане. — Той ми намигна. — Защо не опиташ при нас? — После се разсмя. Това бе просто една добронамерена шега относно съперничеството между двата ордена и аз го знаех.
— Ти си красив млад мъж; от Флоренция ли си? — попита той.
— Да, отче, пътувам — отвърнах, — макар да не зная точно накъде. Спрях тук за малко, струва ми се. — Говорех с пълна уста, но бях прекалено гладен, за да престана да ям. — Седнете, моля. — Понечих да се изправя, но те седнаха.
Купих още една кана с червено вино за нашата маса.
— Е, едва ли би могъл да откриеш по-добро място — каза дребният старец, който изглеждаше наблюдателен, — затова съм толкова щастлив, че Бог прати собствения ми син отново тук, да служи в нашата църква и да изживее живота си със семейството си.