— Е, не е така, папа — каза той, — просто данъците са малки. — Стори ми се смутен.
— Ами тогава наистина сте благословени — казах аз любезно, като привидно се стараех да не приемам сериозно това напълно неправдоподобно представяне на нещата.
— А онзи ужасен Овизо, помниш ли го? — внезапно каза свещеникът на баща си, а после се обърна към мен. — Това се казва болен човек. Едва не уби сина си. Беше обезумял, ревеше като бик. Тогава пристигна един пътуващ лекар и каза, че ще го лекуват в Падуа. Или беше Асизи?
— Радвам се, че повече не се върна — каза старецът. — Той подлудяваше града.
Огледах внимателно и двамата. Дали бяха сериозни? Дали ми разказваха измислени приказки? Не видях и следа от лукавост у когото и да било от тях, но някаква меланхолия обземаше свещеника.
— Бог наистина се проявява по най-неведоми начини — каза той. — О, знам, че поговорката не е съвсем същата.
— Не изкушавай Всевишния! — каза баща му, като изпи чашата си до дъно. Бързо налях вино и на двамата.
— Онзи малък глухоням — каза един глас. Вдигнах поглед. Беше съдържателят на хана, сложил ръце на кръста си, с издута престилка над големия си търбух, и с табла в ръка. — Монахините го взеха със себе си, нали?
— Върнаха се заради него, струва ми се — каза свещеникът. Вече бе много угрижен. Разтревожен, бих казал.
Ханджията взе празната ми чиния.
— Най-страшна беше чумата — прошепна в ухото ми. — О, вече си отиде, повярвай ми, иначе не бих дръзнал да изрека тази дума. Няма дума, която да опразни един град по-бързо.
— Така е, всички онези семейства си заминаха просто така — каза старецът, — благодарение на нашите доктори и пътуващите монаси. Заведоха всички в болница във Флоренция.
— Жертви на чумата? Заведени във Флоренция? — попитах аз с видимо недоверие. — Питам се кой е вардил градските порти и през кой вход са ги приели.
Францисканецът ме изгледа втренчено, сякаш нещо го бе обезпокоило силно и дълбоко. Ханджията стисна рамото на свещеника.
— Сега се радвам на благополучие — каза той. — Липсват ми шествията до манастира — разбира се, и него го няма, — но никога не сме били по-добре.
Съзнателно отместих поглед от ханджията към свещеника и установих, че той не сваля очи от мен. Устата му леко потрепваше в единия ъгъл. Беше небрежно обръснат и с широка челюст, а силно набръчканото му лице изведнъж стана тъжно.
Старецът добави, че неотдавна в провинцията цяло семейство било повалено от чумата, но ги завели в Лука.
— Благодарение на щедростта на кой беше, синко, не мога…
— О, какво значение има? — каза ханджията. — Синьор — обърна се той към мен, — още малко вино?
— За моите гости — посочих ги аз. — Аз трябва да тръгвам. Не ме свърта на едно място — рекох. — Трябва да проверя какви книги продават.
— Това е прекрасно място, в което да се установите — каза свещеникът, внезапно убеден. Гласът му бе тих, докато продължаваше да ме гледа със сключени вежди. — Наистина прекрасно място, а и още един учен ще ни бъде от полза.
— Е, аз самият съм доста млад — казах. Понечих да стана, като прехвърлих единия си крак през пейката. — Тук няма ли други мъже на моята възраст?
— Ами, нали разбираш, те се разотиват — каза елфът. — Има няколко, но помагат на бащите си в търговията. Не, тук не се навъртат нехранимайковци. Не, млади човече, няма такива!
Свещеникът ме оглеждаше, сякаш не чуваше гласа на баща си.
— Така е, а ти си образован млад човек — каза той, но бе видимо разтревожен. — Виждам го и го долавям в гласа ти, а си и много сериозен и умен. — Той млъкна. — Е, предполагам, че много скоро ще си тръгнеш, нали?
— Мислите ли, че трябва? — попитах. — Или да остана, кое от двете? — Постарах се да бъда любезен, а не груб.
Той се усмихна кисело.
— Не зная — рече. После отново придоби мрачен и почти трагичен вид. — Бог да е с теб — прошепна.
Приведох се към него. Ханджията, който забеляза тази потайност, се извърна и си намери работа другаде. Старецът с вид на елф говореше на чашата си.
— Какво има, отче? — попитах шепнешком. — Да не би градът да е прекалено богат, това ли е?
— Върви си по пътя, синко — каза той едва ли не с копнеж. — Ще ми се и аз да можех да го направя. Но ме възпира обетът за послушание и това, че тук е домът ми, както и моят баща, а всички останали се затриха по широкия свят. — Изведнъж стана груб. — Или поне така изглежда — рече. И добави: — На твое място не бих останал тук.
Кимнах с глава.
— Изглеждаш странно, синко — каза ми той, все така шепнейки. Главите ни бяха една до друга. — Твърде много биеш на очи. Красив си и си облечен в кадифе, а и възрастта ти, не си съвсем дете, нали разбираш.