— Да, разбирам, в града няма почти никакви младежи, не и такива, които да подлагат нещата на съмнение. Има единствено стари и самодоволни хора, които приемат всичко и не виждат цялостната картина заради една малка маймунка, нарисувана в ъгъла.
Той не отвърна на този свръх разпален реторичен изблик и аз съжалих, че си го бях позволил. Навярно през този кратък промеждутък гневът и болката ми бяха излезли наяве. Колко отблъскващо! Ядосах се на себе си. Той хапеше устни, разтревожен за мен или за себе си, а може би и за двама ни.
— Защо дойде тук? — попита откровено, почти покровителствено. — Как точно дойде? Казаха, че си пристигнал през нощта. Не си тръгвай по тъмно. — Гласът му се бе снижил дотолкова, че едва го чувах.
— Не бива да се тревожиш за мен, отче — казах. — Моли се за мен. Това е.
Видях как го обзе страх — така осезаем, както този, който забелязах у младия свещеник, но страхът му бе дори още по-невинен, въпреки възрастта му, бръчките по лицето му и мокрите му от виното устни. Изглеждаше изтощен от онова, което не успяваше да разбере.
Станах от пейката, за да поема нататък, когато той сграбчи ръката ми. Наведох ухото си до устата му.
— Моето момче — каза той, — има нещо.
— Зная, отче — рекох. Погалих ръката му.
— Не, не знаеш. Чуй ме. Когато си тръгнеш, поеми по главния път на юг, макар и да не е в твоята посока. Не тръгвай на север, недей да вървиш по тесния път на север.
— Защо не? — настоях да разбера аз.
Смълчан и изпълнен със съмнения, дълбоко развълнуван, той пусна ръката ми.
— Защо не? — прошепнах в ухото му. Той вече не ме гледаше в очите.
— Бандити — каза. — Бандити, които са завзели пътя, ще те накарат да си платиш, за да продължиш нататък. Тръгни на юг. — Той рязко се извърна от мен и заговори на баща си с лек укор, сякаш аз вече си бях отишъл.
Тръгнах си. Бях слисан, щом стъпих на празната улица.
Бандити? Сега много от магазините бяха затворени, несъмнено това бе обичайно след обилното хранене, но други работеха.
Мечът ми тежеше цял тон върху бедрото ми, бях пламнал от виното и се чувствах замаян от всичко онова, което ми споделиха тези хора.
И така, мислех си аз, а лицето ми гореше, намираме се в град без млади хора, без инвалиди, слабоумни, болни или нежелани деца! А по пътя на север има опасни бандити.
Спусках се надолу, вървейки все по-бързо, и излязох през широко отворените порти сред откритата местност. Бризът бе прекрасен и в същото време приветлив.
Навсякъде около мен се простираха великолепни и добре поддържани ниви, лозя, овощни градини и ферми — тучни и плодородни земи, които не бях видял, когато пристигнах по тъмно. Що се отнася до северния път, не можах да го видя заради невероятно големия град, чиито най-високи укрепления сочеха в тази посока.
На един от хребетите по-долу видях нещо, което трябва да бе порутеният женски манастир, а още по-надолу в планината и далече на запад вероятно бе манастирът.
За един час посетих две ферми, като изпих по чаша студена вода с двамата фермери.
Слушах все същите приказки за местния рай, без злодеи и ужаса от екзекуции, просто най-спокойното място на света, в което се раждаха само нормални деца.
От години никакви разбойници не дръзвали да скитат из гората. Разбира се, човек никога не знаел кой би могъл да премине по тези места, но градът бил добре укрепен и поддържал мира.
— О, дори и на северния път ли? — попитах.
Никой от фермерите не бе чувал за някакъв северен път.
Когато питах какво се случва с болните, куците и сакатите, отговорът бе винаги един и същ. Някакъв лекар или свещеник, или пък монашески орден ги завеждал в университет или в друг град. Фермерите съвсем откровено не помнеха. Върнах се в града много преди мръкване. Помотах се наоколо, като влизах и излизах от магазините почти в систематична последователност и оглеждах всички възможно най-обстойно, без да привличам ненужно внимание.
Естествено, не можех да се надявам, че ще обходя и една улица, но бях твърдо решен да открия, каквото успея.
В книжарниците разгледах старите Ars grammatica и Ars minor, както и огромните прекрасни Библии, които продаваха, но това стана възможно едва след като помолих да ги извадят от шкафовете.
— Как да се отправя на север оттук? — попитах отегчения мъж, който се подпря на лакът и ме погледна сънено.
— На север ли? Никой не пътува на север — отвърна той и се прозя в лицето ми. Носеше великолепни дрехи без следа от кърпене и хубави нови обувки от добре обработена кожа. — Слушай, имам много по-хубави книги от тази — каза той.