Престорих се, че се интересувам, а след това учтиво обясних, че в общи линии притежавам всички тях и не са ми нужни, но благодаря.
Отидох в една кръчма, където мъжете играеха на зарове и крещяха с все сила, сякаш нямаше какво друго да правят. После минах покрай квартала на пекарите, където хлябът ухаеше невероятно вкусно, дори и за мен.
Никога през живота си не се бях чувствал толкова невъобразимо самотен, докато вървях сред тези хора и слушах техните прекрасни разкази, като за пореден път чувах все същите истории за сигурност и блаженство.
Кръвта ми се смразяваше при мисълта за настъпването на нощта. А и каква беше тази мистерия около пътя на север? Никой, съвсем никой освен свещеника дори не повдигна вежда при споменаването на тази посока.
Около час преди да се стъмни се озовах в един магазин, където собственичката, която търгуваше с коприна и дантела от Венеция и Флоренция, не прояви особено търпение към моето безцелно присъствие, както бяха постъпили останалите, въпреки че очевидно разполагах с пари.
— Защо задаваш толкова много въпроси? — попита ме тя. Изглеждаше уморена и изтощена. — Нима мислиш, че е лесно да се грижиш за болно дете? Погледни тук.
Погледнах я така, сякаш си бе изгубила ума. Но след това ми стана съвсем ясно. Разбрах точно за какво говори. Пъхнах главата си през една покрита със завеса врата и видях едно дете, болно и трескаво, което спеше на мръсно, тясно легло.
— Мислиш ли, че е лесно? Не може да оздравее от години — каза жената.
— Съжалявам — рекох. — Но какво трябва да се направи? Жената разкъса ръкоделието си и остави иглата. Изглежда бе изгубила всякакво търпение. — Какво трябва да се направи? Искаш да ми кажеш, че не знаеш! — прошепна тя. — Ти, които си толкова умен! — Впи зъби в устата си. — Но мъжът ми все казва не, още не, и продължаваме така.
Тя отново се хвана на работа, като си мърмореше нещо, а аз — ужасен и полагащ усилия да запазя безизразното си изражение, продължих пътя си. Влязох в още два магазина. Не се случи нищо особено. Но в третия попаднах на един много изкуфял старец и двете му дъщери, които се опитваха да му попречат да разкъса дрехите си.
— Хайде, нека ви помогна — казах веднага. Настанихме го в стола, прекарахме ризата през главата му и накрая той престана да издава несвързани звуци. Беше много съсухрен и лигите му течаха.
— О, слава Богу, че това няма да продължи дълго — каза една от дъщерите, като обърса чело. — Какво щастие.
— Защо няма да продължи дълго? — попитах.
Тя ме стрелна с очи, после извърна поглед, а след това отново ме погледна.
— О, вие не сте оттук, синьор, простете, толкова сте млад. Щом ви погледнах, видях просто едно момче. Искам да кажа, че Бог ще бъде милостив. Той е много стар.
— Хм, разбирам — рекох. Тя ме погледна със студените си лукави очи, които сякаш бяха от метал. Поклоних се и излязох. Старецът отново бе започнал да съблича ризата си и другата сестра, която през цялото време бе мълчала, го зашлеви. Потрепнах и продължих да вървя. В този момент реших да видя колкото мога повече. След като минах покрай няколко много спокойни шивашки ателиета, накрая се озовах в квартала на търговците на порцелан, където двама мъже спореха за едно луксозно бебешко корито.
И така, бебешките корита, които някога се използваха практично, за да поемат новороденото, когато излезе от майчината утроба, по мое време се бяха превърнали в скъпи дарове, подарявани след раждането на детето. Те представляваха големи съдове, изрисувани с прекрасни местни мотиви, а в този магазин разполагаха с внушителен асортимент от тази стока. Чух спора преди да ме видят.
Един мъж каза да купят проклетото корито, а друг му отвърна, че бебето няма да оживее и подаръкът е прибързан, след което трети мъж каза, че жената така или иначе ще се зарадва на красивото и великолепно изрисувано корито.
Те млъкнаха, когато влязох в магазина, за да разгледам всички вносни стоки, но щом извърнах гръб, един от тях промърмори под нос:
— Ако тя има мозък в главата си, ще го направи. Бях поразен от тези думи, толкова поразен, че веднага се обърнах и грабнах една красива чиния от рафта, преструвайки се, че съм много впечатлен от нея.
— Колко е красива — казах, сякаш не ги бях чул. Търговецът стана и започна да хвали изложената стока. Останалите изчезнаха в падащата нощ навън. Погледнах мъжа.
— Детето болно ли е? — попитах с възможно най-детския глас, който успях да докарам.
— О, не, не мисля, но нали знаете как е — отвърна мъжът. — Мъничко е. — Хилаво — обадих се аз.