Вече нищо не помръдваше, дори и птиците. Бях съвсем сам. Можех да чуя и най-слабия шум от стъпки по стълбите долу. Никой не знаеше, че съм тук. Всички спяха. Тук се намирах в безопасност. И можех да бдя.
Бях твърде нещастен, за да се уплаша, и честно казано, бях готов да се изправя срещу Урсула на това място, като всъщност го предпочитах пред ограниченото пространство на хана. Така че не се боях от нищо, докато изричах молитвите си и както винаги поставих ръка върху меча си. Какво очаквах да видя в този спящ град? Онова, което се случваше в него.
И така, какво си мислех, че е то? Не можех да кажа. Но докато обикалях из стаята, докато отново и отново поглеждах към малкото пръснати светлини долу и огромните, полегати крепостни валове под яркото лятно небе, мястото ми се стори отблъскващо, пълно с измама, пълно с магьосничество и пожертвования за Сатаната.
— Мислите, че не зная къде отвеждате нежеланите си бебета? — промърморих гневно. — Мислите, че хората, повалени от чума са приемани веднага през отворените порти на съседните градове? Сепнах се от екота на собствения си глас в студените стени.
— Но какво правиш с тях, Урсула? Какво щеше да направиш с моите брат и сестра?
Моите размишления вероятно бяха безумие или биха изглеждали така на някои хора. Но аз бях научил едно. Отмъщението отклонява мислите от болката. Отмъщението е примамка, могъща непонятна примамка, макар и безнадеждна.
С един удар на меча си мога да отсека главата й, мислех си аз, и да я изхвърля през прозореца, и тогава какво щеше да бъде тя освен един демон, лишен от всякаква земна сила?
От време на време измъквах наполовина меча си, после отново го прибирах. Извадих най-дългия си кинжал и потупах дланта на лявата си ръка с острието му. Не спирах да вървя.
Внезапно, по средата на една от отегчителните си обиколки, случайно съзрях на голямо разстояние оттук, върху една отдалечена планина неизвестно в каква посока — но не тази, от която бях дошъл — огромен поток светлина, който потрепваше иззад плетеницата от дървета в мрака. В началото си помислих, че е пожар — светлината бе толкова силна, но щом присвих очи и съсредоточих мислите си, разбрах, че това е невъзможно.
Малкото облаци на небето не бяха обагрени от бурни пламъци, а светлината, макар и необятна, бе сдържана като че идваше от огромно паство, хванало в ръце невероятно много свещи. Колко постоянна, но и пулсираща бе тази необуздано лумнала светлина! Усетих хладна тръпка в костите си, докато я гледах. Това беше жилище! Наведох се над перваза на прозореца. Виждах заплетените му и разляти контури! Отличаваше се от цялата околност, този пищно осветен замък, съвсем уединен и ясно забележим цял един квартал в този град — гледката на това сгушено сред гори жилище, където очевидно някакъв празник налагаше всички факли и свещи да бъдат запалени, а по всички прозорци, стени и корнизи да бъдат окачени фенери.
Север, да, север, защото градът се простираше непосредствено зад гърба ми, а този замък бе разположен на север и точно за тази посока ме предупредиха. А и кой в този град би могъл да не знае за това място, макар да не бяха обелили нито дума за него, ако изключим приглушения шепот на ужасения францисканец на моята маса в хана.
Но какво гледах аз? Какво всъщност виждах? Имаше гъста гора, да; той бе разположен много нависоко, но бе плътно заобиколен от скриващата го гора, из която светлината му продължаваше да пулсира като огромна заплаха. Но какво бе онова, което излизаше от него, какво бе онова необуздано, едва видимо движение в мрака над склоновете, които се спускаха от тази мистериозна издатина?
Дали някакви същества се движеха в мрака? Дали идваха от онзи много отдалечен замък направо в това селище? Безформени черни същества, подобни на огромни пихтиести птици, които следваха очертанията на терена, но оставаха незасегнати от гравитацията му. Нима идваха при мен? Нима бях омагьосан? Не, аз виждах всичко това. Или не? Те бяха десетки! Прииждаха все по-близо.
Това бяха дребни фигурки, съвсем не големи, а внушителните им размери бяха заблуда, дължаща се на това, че тези същества се движеха на ята. А сега, щом наближиха града, ятата се разпаднаха и аз видях как се пръснаха към стените от двете ми страни, подобно на множество гигантски пеперуди. Извърнах се и изтичах до прозореца.
Бяха се спуснали като рояк пчели над града! Виждах как се накланят и изчезват в мрака. На площада под мен се появиха два черни силуета, мъже с развяващи се пелерини, които побягнаха или по-скоро подскочиха към обятията на улиците, а от устните им се лееше силен и дързък смях. Чух плач в нощта, чух ридания. Долових слаб вопъл и приглушен стон. В града не се виждаха никакви светлини.