На едно бюро върху кръстообразен стол седеше Старейшината. Възрастта му напълно съответстваше на стойката му, чиито очертания бях зърнал на светлината на замъка; и той беше блед като останалите, със същия мъртвешки бял тен, едновременно красив, и все пак ужасен и чудовищен.
В стаята имаше окачени на вериги турски фенери, а някъде дълбоко в тях блещукаха пламъци, чиято светлина бе болезнена за зашеметените ми очи. Из въздуха се носеше и аромат на рози и летни поляни — нещо несвойствено за топлината и горенето.
Главата на Старейшината бе плешива, грозна като изровена от земята луковица на ирис, която са обърнали нагоре, изтръгнали са корените й и са поставили в нея две искрящи сиви очи и дълга, тясна и сериозна уста, безропотна и безпристрастна.
— И така — обърна се той към мен с тих глас и повдигна вежда, но това почти не се забеляза, ако изключим дълбоката извита гънка в неговата безупречна бяла кожа. Бузите му представляваха дебели полегати гънки. — Разбираш, че си убил един от нас, нали?
— Надявам се — рекох. Изправих се на крака. Едва не загубих равновесие.
Урсула протегна ръка, след това отстъпи назад, сякаш се бе уловила да нарушава благоприличието.
Изправих се и я изгледах много свирепо, а след това и плешивия Старейшина, който ме погледна с невъзмутимо спокойствие.
— Би ли искал да видиш какво си сторил? — попита ме той.
— Защо да го правя? — отвърнах. Но все пак погледнах. Вляво от мен, върху голяма импровизирана маса от дъски лежеше мъртвият русокос крадец, който ме бе задигнал в големия си платнен чувал. О, дългът бе платен без остатък.
Той лежеше неподвижно, грозно свит, сякаш крайниците му се бяха сгромолясали един върху друг, а безкръвната му бяла глава, чиито клепачи стояха отворени над тъмните кървясали очи, беше опряна в грубо прерязания му врат. Каква прелест. Втренчих се в тънката скелетоподобна ръка на това същество, която висеше от ръба на масата — бяла, подобна на някаква спаружена морска твар, попаднала под безжалостното слънце върху пясъка до океана.
— О, прекрасно — казах. — Мъжът, който дръзна да ме отвлече и да ме доведе тук насила, е съвсем безжизнен, благодаря ви за тази гледка. — Погледнах Старейшината. — Честта повелява точно това. Дори не е нужно да обсъждаме здравия разум, нали? А кои други взехте от селището? Обезумелия старец, който късаше ризата си? Бебето, родило се твърде малко? Слабите, недъгавите, болните — каквото ви дадат, а вие какво им давате в замяна?
— О, замълчи, младежо — каза сериозният Старейшина. — Смелостта ти преминава пределите на честта или здравия разум, това е съвсем ясно.
— Не, не е. Вашите прегрешения спрямо мен налагат да се бия срещу вас до последен дъх, срещу теб и всички. — Извърнах се и погледнах отворената врата. От тази монотонна музика ми прилошаваше и имаше опасност да получа световъртеж заради всички удари и падания, които бях претърпял. — Какъв шум идва отдолу. Какво е това, някакъв дяволски двор?
Тримата мъже избухнаха в смях.
— Е, съвсем близо си до истината — каза един от брадатите войни с дълбок басов глас. — Ние сме Дворът на рубинения граал, това е точното ни название, само че предпочитаме да го произнесеш правилно на латински или френски, както ние го произнасяме.
— Дворът на рубинения граал! — рекох. — Пиявици, паразити и кръвопийци — ето какви сте. Какво представлява рубиненият граал? Кръв?
Помъчих се да си припомня как зъбите й пробождат гърлото ми, но без магията, която винаги ги съпътстваше. Ала тя се появи, заплашваше да ме погълне с блуждаещия, благоуханен спомен за горски поляни и нейните нежни гърди. Разтърсих цялото си тяло.
— Кръвопийци. Рубинен граал! Това ли правите с всички тях — онези, които отвличате? Пиете кръвта им?
Старейшината рязко извърна поглед към Урсула.
— За какво точно ме молиш, Урсула? — попита я той. — Как бих могъл да взема подобно решение?
— О, но Годрик, той е смел, прекрасен и силен — отвърна Урсула. — Годрик само ако кажеш да, никой няма да оспори това. Никой няма да задава въпроси. Моля те, умолявам те, Годрик. Някога молила ли съм те.
— За какво го молиш? — попитах аз, отмествайки поглед от нейното умоляващо и покрусено лице към Старейшината. — За живота ми? За това ли го молиш? Предпочитам да ме убиете.
Старецът го знаеше. Не беше нужно да му го казвам. Нямаше как да ме помилват при тези обстоятелства. Просто отново щях да се нахвърля срещу им, стараейки се да поваля още и още от тях.