Внезапно, сякаш бе много ядосан и нетърпелив, Старейшината се изправи с учудваща бързина и ме сграбчи за яката, когато мина покрай мен, шумолейки величествено и изящно с червените си одежди и ме повлече със себе си, сякаш бях просто перце, през арката до ръба на каменния парапет.
— Погледни нашия двор — каза той.
Залата беше необятна. Надвисналият балкон, върху който стояхме, я обточваше цялата, а долу нямаше и сантиметър гол камък, толкова богати бяха драпериите от злато и бургундско червено. На дългата маса под нас се бяха настанили цяла редица лордове и дами, до един облечени в задължителния виненочервен цвят, цветът на кръвта, не на виното, както бях предположил. Голата дървесина пред тях блестеше ослепително, без нито една чиния с храна или чаша вино, но всички те бяха доволни и се гледаха с развеселени очи, докато си бъбреха. Танцуващите по огромния под се движеха умело върху дебелите килими, сякаш харесваха меката материя под обутите си в пантофи нозе.
Толкова много танцуващи фигури се преплитаха в кръг, движейки се в унисон с пулсиращия ритъм на музиката, че телата им образуваха поредица от арабески. Костюмите им обхващаха различни национални стилове, от класическия френски до съвременния флорентински, и навсякъде се виждаха пъстри кръгчета от червена коприна или червени поля, покрити с цветя, също и някакви други десени, които много наподобяваха звезди или полумесеци, не виждах добре.
Това бе мрачна, но и примамлива картина — всички онези хора, облечени в този неизменен пищен цвят, който варираше между отблъскващата страховитост на кръвта и поразителния блясък на аленото.
Забелязах множество свещници и факли. Колко лесно би било човек да подпали техните гоблени. Запитах се дали те самите могат да горят, както някои други вещици и еретици. Чух как Урсула простена тихо.
— Виторио, бъди разумен — прошепна тя.
Щом чу шепота й, мъжът в центъра на масата долу — онзи, който бе заел почетния стол с много висока облегалка, на който баща ми би седнал у дома — ме погледна. Беше русокос, както и разрошеният мъж, когото бях убил, но неговите дълги коси се спускаха меки и пригладени върху широките му рамене. Лицето му имаше младежки вид, много по-младо от това на баща ми, но много по-старо от моето, и бе нечовешки бледо, както при всички останали, а изгарящите му сини очи бяха втренчени в мен. Той незабавно продължи да наблюдава танцуващите.
Цялата картина сякаш потрепваше от горещия трептящ пушек на пламъците и когато очите ми се насълзиха, аз осъзнах с учудване, че фигурите, вплетени в гоблена, не бяха притихналите дами и еднорози от малката спретната стая, откъдето бяхме дошли, а представляваха демони, танцуващи в Ада. И наистина, навсякъде под верандата, върху която стояхме, бяха издълбани много отблъскващи страховити фигури, при това по най-безмилостния и жесток начин, а под капителите на разклоняващите се колони, които подпираха тавана над главите ни, видях още демонични крилати същества, издълбани в камъка.
Злобни гримаси бяха изрисувани по стените зад мен на отсрещната страна. На един от гоблените долу, кръговете на Дантевия Ад се виеха един върху друг все по-високо и по-високо.
Вторачих се в блестящата гола маса. Виеше ми се свят. Разболявах се, щях да изгубя съзнание.
— Да те направя член на Двора, ето за какво ме моли тя — каза Старейшината и силно ме притисна към парапета, без да ме пуска и да ми позволява да се обърна. Гласът му бе муден и тих и не изразяваше никакво мнение по въпроса. — Тя иска да те приемем в нашия Двор като награда за това, че уби един от нас, това е нейната логика.
Погледът му беше замислен и хладен. Ръката, която държеше яката ми, не бе нито жестока, нито груба, а съвсем обикновена. В мен бушуваха недоизречени думи и клетви, когато внезапно осъзнах, че падам.
Вкопчен в хватката на Старейшината, аз бях паднал през парапета и след миг се озовах върху дебелите пластове килими долу, където ме изправиха на крака, докато танцуващите се отдръпваха от двете страни, за да ни сторят път.
Застанахме пред господаря в стола с висока облегалка и аз видях, че дървените фигури върху царския му престол естествено изобразяваха животни, подобни на котки и диаболични.
Навсякъде имаше черно дърво, лъснато дотам, че човек долавяше миризмата на маслото, която се смесваше чудно с аромата на всички лампи, а от факлите долиташе леко пращене.
Музикантите бяха замлъкнали. Дори не можех да ги видя. А после, когато успях, видях малкия оркестър, разположен доста нависоко в своя малък балкон или галерия и забелязах, че те също притежават онази бяла като порцелан кожа и смъртоносни котешки очи, докато се взираха в мен отгоре. Всички те бяха стройни мъже, скромно облечени и видимо неспокойни.