Вгледах се в господаря. Той нито помръдна, нито проговори. Беше представителен и величествен мъж, а гъстата му, пищна руса коса бе сресана назад и се спускаше, както бях забелязал и преди, в прилежно сресани кичури върху раменете.
И неговото облекло беше старомодно — огромна широка туника от кадифе, но не войнишка, а подобна на мантия, гарнирана с боядисана в тъмни нюанси кожа, за да подхожда на нейния ярък цвят. Под нея се подаваха красиви широки ръкави, които свободно се издуваха над лактите му, а след това се стесняваха около дългите тесни ръце и китките. На врата му висеше огромна верига с медальони, които представляваха старателно изработени златни кръгове, украсени с полиран камък — рубин, червен като дрехите му.
Едната му ръка, гола и слаба, стоеше свита на масата, съвсем непринудено. Не можех да видя другата. Взираше се в мен със сините си очи. Имаше нещо пуританско и академично в голата му ръка и в нейната изтънченост и чистота. Урсула премина забързано по дебелите застъпващи се килими, хванала полите с изящните си ръце.
— Флориан — каза тя, като се поклони дълбоко пред господаря зад масата. — Флориан, моля те за този човек, заради неговия характер и сила, да го допуснеш в Двора заради мен, заради моето сърце. Толкова е просто. Гласът й трепереше, но звучеше разумно.
— В Двора? В този Двор? — попитах аз. Почувствах как лицето ми пламва. Погледнах надясно, после наляво. Вгледах се в техните бели бузи и тъмни устни, които, уви, твърде често имаха цвета на пресни рани. Вгледах се в бледите и безцветни изражения, с които ме наблюдаваха. Дали очите им бяха изпълнени с демоничен огън, или просто всяка човешка частица бе изчезнала от лицата им?
Когато погледнах надолу, видях собствените си ръце, свити юмруци, толкова румени и човешки, и съвсем ненадейно, сякаш бе неизбежно да не я усетя, долових собствената си миризма, миризмата на пот и улична прах, която бе напоила дрехите ми, примесвайки се с всичко останало у мен, което бе просто човешко.
— Да, ти си апетитна хапка за нас — каза самият господар, говорейки откъм масата. — Така е, а залата е изпълнена с аромата ти. А е твърде рано да пируваме. Ние пируваме, когато камбаната удари дванадесет пъти, това е нашият неизменен обичай.
Гласът му беше красив — глас, притежаващ звънлива чистота и очарование, примесени с френския акцент, който може да бъде така привлекателен. Той се изразяваше с френска сдържаност и величие. Усмихна ми се, а усмивката му бе нежна като тази на Урсула, но не съжалителна и съвсем не жестока или саркастична.
Аз вече не виждах останалите лица от двете му страни. Знаех само, че са много и че част от тях са мъже, а останалите жени, които носеха бляскавите френски накити за глава от отминали епохи, а някъде с крайчеца на окото си ми се стори, че зърнах един мъж, облечен като шут.
— Урсула, въпрос като този — рече господарят, — изисква продължително обмисляне.
— Така ли! — извиках аз. — Искате да ме направите член на вашия Двор? Няма нужда да го обмисляте.
— О, недей така, момчето ми — каза господарят със своя нежен, успокояващ глас. — Ние тук не сме подвластни на смърт, тлен или болести. Ти се гърчиш на върха на въдицата, ти си обречена плячка от морските дълбини и дори не знаеш, че вече не се намираш сред живителната вода.
— Милорд, не желая да бъда част от вашия Двор — рекох. — Спестете си любезностите и съветите. — Огледах се наоколо. — Недейте да ми говорите за вашия пир.
Тези същества бяха потънали в отблъскваща тишина, със застинали погледи, които сами по себе си бяха крайно неестествени и страховити. През тялото ми премина вълна от отвращение. Или това беше паника — паника, на която нямаше да позволя да се зароди в мен, колкото и плътно и безнадеждно да бях заобиколен от тях, колкото и сам да бях срещу тях.
Фигурите на масата сякаш бяха направени от порцелан, толкова неподвижни бяха. Всъщност изглежда самият акт на това безупречно позиране бе неразривна част от тяхното внимание.
— О, ще ми се да имах поне едно разпятие — казах тихо, без дори да се замислям над думите си. — Това не би означавало нищо за нас — отвърна сухо господарят.
— О, много добре ми е известно. Тази жена тук влезе в моя параклис, за да отведе в плен моите брат и сестра! Не, кръстовете не означават нищо за вас. Но биха означавали нещо за мен в този момент. Кажете ми, има ли ангели около мен, които ме пазят? Вие винаги ли сте видими? Или понякога се сливате с нощта и изчезвате? А когато това се случи, виждате ли ангелите, които ме закрилят?