Господарят се усмихна.
Старейшината, който бе пуснал яката ми, за което му бях много благодарен, се засмя тихичко под мустак. Но никой от останалите не се засмя непринудено.
Погледнах Урсула. Колко любяща и отчаяна изглеждаше, колко дръзка и непоколебима бе, докато местеше погледа си от мен към този господар, когото наричаше Флориан. Но у нея нямаше нищо по-човешко, отколкото у останалите. Тя бе мъртвешко подобие на млада жена, неописуемо надарена и грациозна, но отдавна изгубила живота си, както и те. Този рубинен граал не беше какъв да е.
— Вслушайте се в думите му, сър, независимо от това какво казва — молеше тя. — От дълго време тези стени не са били огласяни от нов глас и то такъв, който да остане с нас, да бъде един от нас.
— Да, той почти вярва в своите ангели, а ти го намираш за невероятно умен — отвърна господарят с разбиране. — Млади Виторио, нека те уверя, че не виждам никакви ангели-хранители около теб. А ние винаги сме видими, както знаеш, защото си ни виждал и в най-добрата, и в най-лошата ни форма. Всъщност не, не съвсем в най-добрата, не и в отлична форма.
— О — рекох, — нямам търпение за това, милорд, защото съм така запленен от всички вас и начина, по който убивате. А да не говорим за това какво е причинила вашата поквара на града долу и как сте отнели душите на самите свещеници.
— Тихо, изпадаш в смъртоносна треска — каза той. — Ароматът ти изпълва ноздрите ми като кипнал чайник. Бих могъл да те погълна, дете, да те накълцам и да раздам пулсиращите ти органи из масата, за да бъдат изсмукани, докато кръвта е още много гореща, а очите ти примигват.
При тези думи помислих, че ще полудея. Припомних си мъртвите си брат и сестра. Припомних си зловещите и безнадеждни нежни изражения върху отрязаните им глави. Не можах да го понеса. Стиснах здраво очи. Потърсих някакъв друг образ, който да прогони този ужас. Извиках в паметта си гледката на ангел Гавраил на Фра Филипс Липи, коленичил пред Девата. Да, ангели, ангели, разперете крилата си около мен сега, о, Господи, изпрати ми своите ангели!
— Проклет да бъде твоят окаян Двор, сладкодумен демон! — извиках. — Как се настани на тази земя? Как стана? — Отворих очи, но видях само ангелите на Фра Филипо, които падаха един върху друг сред огромния безпорядък на запечатани в паметта ми творби, бляскави създания, изпълнени с топлия плътски дъх на земята, примесен с този на Рая. — Той отиде ли в Ада? — извиках по-силно. — Онзи, чиято глава отрязах? Гори ли там?
Ако е възможно тишината да приижда и да се отдръпва, точно това направи тя в тази огромна зала или дневна, и аз не чувах нищо, освен собственото си неспокойно дишане. Но господарят остана все така невъзмутим.
— Урсула — каза той. — Можем да обмислим това.
— Не! — извиках. — Никога! Да се присъединя към вас? Да стана един от вас?
Ръката на Старейшината ме държеше здраво със сключени около врата ми пръсти. Щях само да стана за смях, ако опитах да се освободя. Ако той подсилеше хватката си, щях да умра. А може би така беше най-добре. Но имах какво още да кажа:
— Никога няма да го направя, не. Какво? Как смеете да си мислите, че душата ми е толкова евтина, та да я получите само ако пожелаете!
— Душата ти? — попита господарят. — Каква толкова е душата ти, че да не желае да се носи с векове, вместо само няколко кратки години под неразгадаемите звезди? Каква е душата ти, че да не желае да търси истината вечно, вместо само по време на един нищожен, най-обикновен живот?
Съвсем бавно, сред приглушеното шумолене на дрехите си, той се изправи и за първи път разкри дългата си червена мантия, която се спусна на земята, образувайки огромно петно от кървавочервена сянка подире му. Наведе глава едва забележимо и лампите окъпаха косата му в пищна позлата, а сините му очи омекнаха. — Ние сме тук още преди теб и твоя род — каза той. Гласът му нито за миг не наруши благоприличието. Остана все така любезен и изискан. — Бяхме тук векове преди да се заселите във вашата планина. Бяхме тук, когато всички планини наоколо ни принадлежаха. Не друг, а вие сте нашествениците. — Той замълча и се изправи. — Вашата раса е тази, която идва все по-близо със своите ферми, села, крепости и замъци и нахлува в нашите земи, в горите, които ни принадлежат. Затова се налага да бъдем хитри, когато би трябвало да сме бързи, и видими, когато би трябвало да сме като библейския „крадец в нощта“.
— Защо убихте моя баща и семейството ми? — попитах настоятелно. Не можех да продължа да мълча — не ме интересуваше колко омайно е красноречието му, нито тихият му мъркащ говор или омагьосаното му лице.
— Твоят баща и неговият баща — отвърна той, — и господарят преди него отрязаха дърветата, които изпълваха имението ви. Така че аз трябваше да опазя гората на човеците от моята. А понякога се налагаше да сека нашироко с брадвата си, и аз го направих, и ето как стана. Баща ти би могъл да плати своята дан и да остане незасегнат. Можеше да положи тайна клетва, която не изискваше от него почти нищо.