— Недостоен е да го държим в клетката и за миг или дори да го принесем в жертва. След това се отприщи цял хор, който настояваше за моята смърт.
— Не — извика Урсула и разпери ръце към господаря. — Флориан, умолявам те!
— Мъчения, мъчения, мъчения — започнаха да скандират те, в началото двама или трима, а след това повече.
— Милорд — каза Старейшината, но едва чувах гласа му, — той е просто едно момче. Да го поставим в клетката при останалите. След една-две нощи няма да помни името си. Ще стане хрисим и със загладен косъм като другите.
— Убийте го незабавно — извиси се един глас над останалите. А след това:
— Вижте му сметката — викаха други, а техните настоятелни искания бяха още по-оглушителни. Чу се пронизителен вик, който получи незабавна подкрепа:
— Разкъсайте го на парчета. Веднага. Направете го.
— Да, да, да! — Звукът наподобяваше тътена на бойни барабани.
ГЛАВА 7
КЛЕТКАТА
Годрик, Старейшината, извика силно за тишина, точно в мига, когато множество ледено-студени ръце здраво стиснаха моите.
И така, веднъж във Флоренция видях как тълпата разкъса един мъж. Намирах се прекалено близо до мястото, отколкото ми се щеше и едва не ме стъпкаха, докато хората като мен се мъчеха да избягат.
Така че вероятността подобни неща да се случат, за мене не бе илюзорна. Бях се примирил с това, както и с всяка друга форма на смърт, и мисля, че вярвах така силно в гнева си и в правотата си, както и в смъртта.
Но Годрик заповяда на кръвопийците да се отдръпнат и цялата бледолика компания се оттегли с изискана грациозност, която клонеше към някаква свенливост и сантименталност — главите им бяха приведени или извърнати на една страна, сякаш допреди миг не бяха част от тълпата.
Не свалях очи от господаря, по чието лице сега се четеше такава разпаленост, че то бе добило почти човешки вид — кръвта пулсираше в тънките му бузи, а устата му беше тъмна като спаружен кървав белег, въпреки приятната си форма. Тъмно златистата му коса изглеждаше почти кестенява, а сините му очи бяха изпълнени със загриженост.
— Настоявам да бъде затворен при останалите — каза Годрик, плешивият Старейшина.
Внезапно Урсула избухна в ридания, сякаш не можеше повече да се сдържа. Отместих поглед, за да я видя — беше навела глава и се мъчеше да покрие напълно лицето си с ръце, а през гънките на дългите й пръсти падаха капчици кръв, сякаш ронеше кървави сълзи.
— Не плачи — рекох, без дори да се замислям върху логиката на думите си. — Урсула, ти направи всичко по силите си. За мен е невъзможно.
Годрик се извърна и ме погледна, повдигнал едната си силно сбърчена вежда. Този път се намирах достатъчно близо, за да видя, че върху плешивата му бяла глава всъщност има някакви косми, оскъдни сиви вежди, дебели и грозни като стари отломки.
Урсула извади розова кърпичка от гънките на своята дълга френска рокля с висока талия — някаква бледорозова кърпа, по чиито краища бяха избродирани зелени листа и розови цветя. Тя избърса прекрасните си червени сълзи с нея и ме погледна така, сякаш бе съкрушена от копнеж.
— Положението ми е невъзможно — казах й. — Ти направи всичко по силите си, за да ме спасиш. Ако можех, щях да те прегърна, за да те избавя от болката. Но този звяр ме държи за заложник.
Последваха оскърбени ахкания и шепот от страна на компанията в тъмни одежди и аз си позволих да погледна с премрежен поглед слабите, изпити, призрачно-бели лица, разположени от двете страни на дългата маса около господаря. Зърнах някои от дамите, които до такава степен бяха възприели френския маниер със своите старомодни накити за глава и розово-червени украшения, че на главите им не се виждаше нито един косъм. Те притежаваха едновременно някаква френска абсурдност, но и деликатност, и разбира се, до една бяха демони. Плешивият Старейшина, Годрик, само се изсмя.
— Демони — рекох, — каква компания.
— Клетката, милорд — каза Годрик плешивият. — При останалите, а след това бих могъл да изложа пред вас предложенията си насаме; а с Урсула ще поговорим. Тя скърби прекомерно.
— Така е! — проплака тя. — Моля те, Флориан, дори и само заради това, че никога не съм молила за нещо подобно, и ти го знаеш.
— Да, Урсула — отвърна господарят с най-нежния глас, който досега бе излизал от устните му. — Зная го, мое най-прекрасно цвете. Но това момче е непокорно, а семейството му, когато от време на време имаше надмощие над онези от нас, които излизаха оттук да ловуват, унищожаваше тези клети представители на нашия род. Това се случи неведнъж.
— Прекрасно! — извиках аз. — Колко дръзко, колко невероятно, какъв подарък ми направихте.