Господарят бе учуден и ядосан.
Но Урсула се втурна напред с развяващи се поли от тъмно кадифе и се наведе през полираната маса, за да е близо до него. Виждах само косата й с нейните дълги и гъсти плитки, изящно завързани с панделки от червено кадифе, а формата на прекрасните й ръце, така съвършено тесни и в същото време закръглени, ме заплени против волята ми.
— В клетката, моля ви, милорд — умоляваше го тя, — и позволете да бъде мой поне за толкова нощи, колкото ще са нужни на сърцето ми да намери утеха. Нека тази вечер бъде допуснат до среднощната литургия и да стане част от чудото.
Аз не отвърнах на тези думи. Просто ги запаметих.
Двама от тази компания — гладко обръснати мъже в дворцово облекло, внезапно изникнаха до мен, изглежда, за да помогнат на Годрик да ме отведе.
Преди да успея да разбера какво ще ме сполети, на очите ми поставиха мека превръзка. Не можех да виждам.
— Не, позволете ми да виждам! — извиках.
— Много добре тогава, значи в клетката — чу се гласът на господаря и аз усетих как ме извеждат от стаята така бързо, сякаш моите придружители се движеха почти без краката им да опират в пода.
Музиката засвири отново с тайнствен пулсиращ ритъм, но аз бях безмилостно отведен далеч от нея. Само гласът на Урсула ме съпътстваше, докато ме носеха нагоре по стълбите, а от време на време краката ми грубо се удряха в стъпалата и пръстите на онези, които ме държаха, неволно ме нараняваха.
— Мълчи, Виторио, моля те, не се съпротивлявай, бъди моят безмълвен храбрец.
— А защо, любов моя? — попитах. — Защо се влюби в мен? Можеш ли да ме целунеш без острите си зъби?
— Да, да и да — прошепна тя в ухото ми. Повлякоха ме по някакъв коридор. Чувах оглушителен хор от примесени гласове, съвсем обикновена реч, усетих и вятъра, който духаше отвън и съвсем различна музика.
— Какво е това? Къде отиваме? — попитах. Чух как зад мен се затварят врати и след това свалиха превръзката от очите ми.
— Това е клетката, Виторио — каза тя, притискайки ръката си в моята, като опитваше да шепне в ухото ми. — Тук държим жертвите, докато ни потрябват.
Стояхме върху висока и пуста каменна площадка, а стълбите водеха надолу и завиваха към огромния двор, в който се извършваха толкова много дейности и от такъв необичаен характер, че в първия миг трудно успях да възприема всичко това.
Знаех едно — намирахме се високо зад стените на замъка. Самият двор бе заграден от четирите страни и щом погледнах нагоре, видях, че стените са облицовани с бял мрамор и навсякъде се виждаха тесните, заострени прозорци с двойни арки във френски стил. Небето над тях бе озарено от ярък трептящ пламък, който несъмнено идваше от безбройните блещукащи факли върху покривите и подпорите на замъка.
Всичко това не ме впечатли особено, като изключим факта, който показваше, че бягството е невъзможно, защото най-близките прозорци се намираха твърде високо, а мраморът бе прекалено гладък, за да може човек да се изкатери по него по какъвто и да било начин. Над главата ми бяха надвиснали множество миниатюрни балкончета, които също се намираха непосилно високо. Видях как бледите демони в червени одежди ме гледат от тези балкони, сякаш моето въвеждане долу бе някакво зрелище. Имаше няколко много просторни веранди, които също бяха заети от без дейни, злоради и безмилостни демони. Проклети да са всички, мислех си аз.
Онова, което ме изуми и очарова, бе невероятната смесица от човешки същества и жилища, които изпълваха двора пред очите ми.
Най-напред, той бе много по-ярко осветен от призрачния Двор, където току-що бях изправен на съд, така да се каже, и това бе един цял независим свят — правоъгълен двор, из който бяха засадени десетки маслинови и други цъфтящи дървета — портокали и лимони, а върху всички тях имаше окачени фенери.
Това бе един цял малък свят, пълен с хора, които изглеждаха пияни и объркани. Телата им, някои полуголи, други напълно и дори пищно облечени, се тътреха, препъваха или лежаха безцелно. Всички бяха мръсни, разчорлени и окаяни.
Навсякъде имаше коптори, подобни на старите сламени селски колиби, и открити дървени бараки, както и малки каменни ниши, оградени с решетки градини и безброй много лъкатушни пътеки.
Избуялата градина бе като омагьосан лабиринт в беззащитната нощ.
Овощните дървета растяха скупчени нагъсто, а след това се разреждаха и откриваха тревни площи, където хората просто лежаха и се взираха в звездите, сякаш дремеха, но с отворени очи.
Видях телени огради, обрасли с хиляди цъфнали лози, чието единствено предназначение изглежда бе да създадат някакво уединено кътче. Имаше и огромни кафези, пълни с угоени птици, да, птици, а около тях тук-там горяха огньове за готвене — с големи котли, къкрещи върху горещи въглища, от които се носеше ароматът на силни подправки. Котли! Да, пълни с гозби.