Видях четири демона да кръжат наоколо — може би имаше и още — с хилави крайници и бледи като своите господари, облечени в задължителните кървавочервени одежди, които обаче бяха безформени като дрипи — облеклото на селяните.
Двама наглеждаха един от котлите с врящ бульон, супа или каквото там беше, докато друг метеше с голяма стара метла, а още един небрежно носеше на ръце някакво малко, скимтящо човешко бебе, чиято глава болезнено се поклащаше върху крехкото му вратле.
Гледката бе по-гротескна и смущаваща от отблъскващия Двор долу, с неговите тържествени, смъртнобледи мними аристократи.
— Очите ми смъдят — рекох. — Усещам дима, който излиза от котлите. — Това бе пикантна и приятна смесица от аромати. Разпознах много от обилните подправки и миризмата на овнешко и говеждо, но имаше и други, по-екзотични аромати, които се смесваха с тях.
Навсякъде хората се намираха в това безнадеждно замаяно състояние. Деца, старици, прочутите недъгави хора, които никога не се мяркаха долу в града, хора с гърбици и с дребни деформирани тела, така и не достигнали нормални размери, както и огромни едри мъже, брадати и мургави, и момчета на моята възраст или по-големи — всички те се тътреха наоколо или лежаха, но бяха замаяни и обезумели, поглеждаха ни, примигваха с очи и се спираха, сякаш нашето присъствие им говореше нещо, но не можеха да разберат какво.
Олюлях се върху площадката и Урсула хвана ръката ми. Почувствах силен глад, когато тежките изпарения нахлуха в ноздрите ми. Глад — такъв глад, какъвто не бях изпитвал никога преди. Не, просто бях жаден за супата, сякаш не съществуваше храна, която да не е течна.
Внезапно двамата мършави и сдържани мъже, които продължаваха да стоят с нас — същите, които завързаха очите ми и ме довлякоха тук — се извърнаха и заслизаха по стълбите, а токовете им тропаха силно и отсечено върху камъните.
Няколко нетърпеливи викове долетяха от огромното, пъстро и разпиляно множество. Извърнаха се глави. Мудни тела се опитаха да се пробудят от празната вцепененост.
Двамата господари, с техните развяващи се ръкави и сковани гърбове, маршируваха рамо до рамо, сякаш бяха роднини, и доближиха първия от казаните, които се виждаха.
Видях как замаяните смъртни се събраха и се запрепъваха към облечените в червено господари. Що се отнася до самите тях, те тържествуваха сред загадъчна тайнственост.
— Какво правят? Какво смятат да правят? — Прилоша ми. Щях да се строполя. И все пак, колко ароматно ухаеше тази супа и колко много исках да я вкуся. — Урсула — казах. Но не знаех какви думи да изрека, за да продължа молбата си.
— Държа те, любов моя, това е клетката. Ето, виждаш ли?
Видях през мъгла как господарите минават под грапавите бодливи клони на цъфналите портокалови дръвчета, където все още висяха плодове, сякаш нито едно от тези подпухнали летаргични създания нямаше нужда от нещо толкова свежо и ярко като един портокал.
Господарите се настаниха от двете страни на първия котел и всеки от тях протегна напред дясната си ръка, след което преряза дясната си китка с нож, който държеше с лявата, и оставиха кръвта да се лее обилно в гозбата.
Слаб радостен вик долетя от тълпата, която кротко се трупаше около тях.
— О, ужас, това е кръвта, разбира се — прошепнах. Щях да падна, ако Урсула не ме държеше. — Гозбата е подправена с кръв.
Един от господарите извърна глава, сякаш димът и изпаренията го отвращаваха, но въпреки това остави кръвта си да се стича в сместа. След това се извъртя бързо, едва ли не сърдито, протегна се и сграбчи за ръката един от слабите, бледи демони с немощен вид, облечен в селски дрехи.
Той хвана клетото създание и го помъкна към котела. Слабият, дребничък демон молеше, стенейки да го освободят, но и двете му китки бяха прерязани и сега, въпреки че извърна мършавото си лице, кръвта му безмилостно се стичаше в супата.
— О, вие сте надминали и Данте с вашите кръгове на Ада, нали? — рекох. Но ме заболя от това, че й говорех с такъв тон. Тя ме подкрепяше с всички сили.
— Те са селяни, да, и мечтаят да бъдат господари, а ако се подчиняват, това би било възможно.
Сега си припомних, че войниците демони, които ме върнаха в замъка, бяха груби ловци. Колко добре бяха обмислили всичко, с изключение на едно — моята любима с крехки рамене, с нежни гъвкави ръце и сияйно, окъпано в сълзи лице, беше истинска дама, нали така?
— Виторио, отчаяно искам да не умираш.