— О, любов моя — рекох. Исках да видя поляната. Тя не се появяваше. — Нека видя поляната! Нека я видя!
Но нямаше никаква поляна, само разтърсващата гледка на лицето й, а след това гаснеща светлина, стягаща прегръдка от мрак и звук. Вече не можех да се боря. Не можех да говоря. Не можех да помня. Но някой бе изрекъл тези думи.
А и плачът. Беше толкова тъжен. Какъв плач, какво горестно, безпомощно ридаене. Когато отново отворих очи, беше сутрин. Слънцето ме ослепи болезнено, а главата ме болеше нетърпимо.
Върху мен имаше някакъв човек, който се опитваше да свали дрехите ми. Пиян глупак. Преобърнах се, замаян и болен — бях толкова зле, че щях да повърна, — и го отблъснах, а после го зашеметих със силен удар.
Опитах се да стана, но не можах. Гаденето бе непоносимо. Навсякъде около мен спяха хора. Очите ме боляха от слънцето. То изгаряше кожата ми. Сгуших се в сеното. Горещината сипеше жар върху главата ми и когато прекарах пръсти през косата си, усетих, че е гореща. Болката в главата ми пулсираше в ушите ми.
— Влез в заслона — каза един глас. Беше една старица, която ми помаха изпод един сламен покрив. — Влез на хлад.
— Проклети да сте всички — рекох. Заспах. Унесох се. Дойдох на себе си по някое време в късния следобед.
Открих, че съм коленичил до един от котлите. Пиех отчаяно и немарливо от една паница със супа. Беше ми я дала старицата.
— Демоните — рекох. — Заспали са. Можем, можем — но след това проумях колко е безполезно. Дощя ми се да захвърля чашата, но изпих горещата супа.
— Това не е просто кръв, а вино, хубаво вино — рече старицата. — Изпий го, момчето ми, и няма да чувстваш болка. Скоро ще те убият. Не е толкова ужасно.
Когато отново се стъмни, го разбрах. Претърколих се. Успях да отворя широко очите си и те не ме боляха, както през деня.
Разбрах, че съм пропуснал целия път на слънцето заради този упойващ, глупав и гибелен унес. Бях се поддал на техните планове. Бях се оказал безпомощен, когато трябваше да опитам да подтикна към бунт тези безполезни същества наоколо. Милостиви Боже, как можах да допусна това да се случи! О, мъката, тази смътна далечна мъка. И сладостта на съня.
— Събуди се, момче. Глас на демон.
— Нужен си им тази нощ.
— О, на кого съм нужен и за какво? — попитах. Погледнах нагоре. Факлите бяха запалени. Всичко бе окъпано в блещукаща светлина, а над главата ми долиташе нежното шумолене на зелени листа — острият, сладък аромат на портокаловите дръвчета. Светът бе изтъкан от игривите пламъчета високо горе и омайните плетеници на черните листа. Светът бе изпълнен с жажда и глад. Гозбата къкреше на огъня и миризмата й заличаваше всичко останало. Отворих уста, за да я погълна, макар да не бе близо до мен.
— Аз ще ти я дам — каза гласът на демона. — Но се изправи. Трябва да те почистя. Трябва да изглеждаш добре за довечера.
— Защо? — рекох. — Всички са мъртви.
— Кои?
— Семейството ми.
— Тук няма семейство. Това е Дворът на рубинения граал. Ти си собственост на господаря на Двора. Сега ела, трябва да те подготвя.
— За какво ме подготвяш?
— За литургията, трябва да отидеш, ставай — каза демонът. Той се бе надвесил уморено над мен, подпрян на метлата си, а лъскавата му коса се спускаше в странен безпорядък около лицето му. — Ставай, момче. Те ще те търсят. Почти полунощ е.
— Не, не, не в полунощ, не! — извиках. — Не!
— Не се страхувай — каза той студено и уморено. — Безполезно е.
— Но ти не разбираш, става дума за изгубеното време, изгубения разум, изгубените часове, в които сърцето ми е туптяло, а мозъкът ми е спял! Не ме е страх, нещастен демон!
Той ме притисна плътно към сеното. Изми лицето ми.
— Хайде, хайде, ти си голям красавец. Винаги незабавно принасят в жертва такива като теб. Ти си твърде силен, с твърде изящно лице и тяло. Виж се само а и лейди Урсула бленува за теб и плаче. Отведоха я.
— О, но аз също бленувах — рекох. Нима разговарях с този чудовищен слуга така, сякаш двамата сме приятели? Къде беше огромната, прелестна плетеница на моите сънища, необятното и сияйно величие?
— Можеш да говориш с мен, защо не? — рече той. — Ще умреш в екстаз, мой невръстен господарю — продължи. — И ще видиш цялата църква окъпана в светлина, и литургията. Ти ще бъдеш принесен в жертва.
— Не, аз сънувах поляната — рекох. — Видях нещо в нея. Не, това не бе Урсула. — Говорех на себе си, на собствения си омагьосан мозък, говорех на разума си, за да го накарам да ме чуе. — Видях някого на поляната, някой толкова, не мога…
— Правиш нещата прекалено болезнени — каза демонът успокояващо. — Ето, закопчах всичките ти копчета и катарами. Какъв ли прекрасен господар трябва да си бил.