Трябва да си бил, трябва да си бил, трябва да си бил.
— Чу ли това? — попита той.
— Не чувам нищо.
— Часовникът е, остават петнайсет минути до кръглия час. Почти е време за литургията. Не обръщай внимание на шума. Това са останалите, които ще принесат в жертва. Не позволявай да те обезкуражат. Просто най-обикновен плач.
ГЛАВА 8
РЕКВИЕМ, ИЛИ СВЕТОТО ПРИЧАСТИЕ, КАКТО НИКОГА НЕ ГО БЯХ ВИЖДАЛ
Съществувал ли е някога по-красив параклис? Използван ли е някога белият мрамор така умело, построявани ли са били от непресъхващия извор на злато такива великолепни извивки и спираловидни орнаменти, тези силно заострени прозорци, озарени отвън от буйни огньове, които прибавяха към съвършенството на скъпоценните камъни своите миниатюрни, плътни фасетки от цветно стъкло, за да нарисуват строго тържествените и на пръв поглед свещени картини? Но картините не бяха свещени.
Стоях в галерията на хора, високо над преддверието, и гледах огромния неф и олтара в далечния край. Отново бях обграден от злокобни и царствени господари, които този път явно изпълняваха дълга си с много плам, тъй като силно стискаха ръцете ми, за да стоя изправен.
Съзнанието ми се бе прояснило, но само отчасти. Мократа превръзка отново притискаше очите и челото ми. Водата сякаш идваше от планински поток с разтопен сняг. Виждах всичко в болестното си, трескаво състояние.
Видях демоните, изобразени върху бляскавите прозорци, така изкусно изработени от червено, златно и синьо стъкло, както се полага на ангели и светци. Видях похотливите усмивки върху лицата им, докато гледаха надолу — тези чудовища с ципести криле и ръце като щипки, издигнати над паството.
Долу, от двете страни на широката централна пътека, в своите рубинени тъмни одежди, се бе събрал великият Двор, обърнат с лице към дългата и широка маса за причастия, покрита с масивна дърворезба, и високия олтар зад нея. Сводът зад олтара бе покрит с картини. Демоните, които танцуваха в Ада, движейки се грациозно сред пламъците, сякаш се къпеха в приятна светлина, а над тях, изписани върху широки развети знамена, се виждаха златните букви от словата на свети Августин, така познати ми от моето обучение — тези пламъци не са причинени от истински огън, само от липсата на Бог, но думата „липса“ бе заменена с латинската дума за „свобода“.
„Свобода“ бе и латинската дума, изписана по високите, бели мраморни стени върху един бордюр, който минаваше под балконите от двете страни на църквата на същата височина, както и моето място, откъдето по-голямата част от Двора съзерцаваше гледката. Светлина обливаше високите кръстовидни сводове на покрива. А каква бе тази гледка?
Високият олтар бе покрит с пурпур, украсен със златни ресни, а разкошната покривка бе достатъчно къса, за да изложи на показ картината с белите резбовани фигури, лудуващи в Ада, макар че имаше вероятност от това голямо разстояние очите ми да са ме подвели относно тяхното лекомислие.
Нещо, което виждах съвършено добре, бяха тежките свещници, поставени не пред разпятие, а пред огромна каменна репродукция на Луцифер, падналият ангел, с пламтящи дълги коси и дрехи, които също бяха поток от бушуващ огън. Той бе застинал в мраморното си изображение, а в повдигнатите си ръце държеше символите на смъртта — в дясната косата на Смъртта, а в лявата меча на екзекутора.
Ахнах, когато съзрях този образ! Така чудовищен, той бе разположен точно на мястото, където толкова исках да видя моя разпнат Христос, и все пак, обзет от някакъв мимолетен делириум и възбуда, почувствах как устните ми се разтягат в усмивка и чух собствения си разум да ми нашепва лукаво, че няма нищо по-малко гротескно от Разпнатия Бог, ако той Самият е присъствал там. Моите пазачи ме хванаха здраво. Дали бях залитнал?
От събралото се множество около мен и зад мен, от онези, които дори не бях погледнал, внезапно се понесе приглушено биене на барабани, зловещо и бавно, печално и прекрасно в своята заглушена простота. То незабавно бе последвано от звучен припев от хорни, чиято песен се извиваше великолепно и с лекота постигаше благозвучен синхрон, без да свирят монотонната струнна музика от предишната вечер, а една много жална и умолителна полифонична мелодия — толкова тъжна, че изпълни сърцето ми с мъка, погали го и от очите ми едва не потекоха сълзи. О, какво е това? Каква е тази хармонична и благозвучна музика около мен, която се излива към нефа, за да отекне в сатенения мрамор и да се върне нежно и с перфектна модулация до мястото, където стоях втренчен в захлас в далечната фигура на Луцифер? Всички цветя, поставени в краката му в сребърни и златни съдове, бяха червени, червени като розите и карамфилите, червени като ириса, червени като дивите цветя, чиито имена не можех да назова. Това бе олтар — оживен, украсен и изпълнен с всички онези предмети в червено, неговият величествен цвят, единственият цвят, който му бе останал и който можеше да възкръсне от неговия неизбежен и не-изкупим мрак.