Чух мудните звучни песни на дървения обой, малкия обой и дървения дулциан, както и други малки дървени духови инструменти, а след това по-гръмкия звук на месинговия тромбон, а може би и нежната песен на чукчетата, които удряха опънатите струни на цитрата.
Вероятно самата музика ме плени, изпълни душата ми, докато нейните мелодични нишки се преплитаха, припокриваха, постигаха хармония, а след това се разделяха. Тя ме остави без дъх и не можех да говоря, а очите ми не виждаха нищо друго. Все пак съзрях статуите на демоните, които се простираха отдясно наляво — и така наподобяваха дамите и господата на дворцовата маса от предишната нощ — близо до внушителната фигура на техния Сатана.
Дали всички те бяха кръвопийци, тези ужасни, изпити светци от Ада, издълбани от дърво с характерен червеникав махагонов блясък, с техните потискащи стилизирани одежди, прилепнали към крехките им тела, с притворени очи и зяпнали уста, а от долната устна на всеки от тях се подаваха два бели кучешки зъба, сякаш направени от малки късчета снежнобяла слонова кост, за да разкрият предназначението на всяко едно чудовище?
О, катедрала на ужасите. Опитах се да извърна глава, да затворя очи, и въпреки това тази чудовищност ме обсеби. Патетичните неоформени мисли не успяха да стигнат до устните ми.
Хорните около мен замлъкнаха, а след тях и дървените инструменти. О, сладка музика, не спирай. Не ме оставяй тук.
Но сега зазвуча хор от най-благозвучните и нежни тенори. Те произнасяха някакви латински думи, които не можех да разбера, това бе химн за мъртвите, химн за изменчивостта на всички неща и мигом чух силен, бляскав и хармоничен хор от сопрани, басове и баритони, които запяха силно и в прекрасна полифония в отговор на самотните тенори:
— Сега аз се отправям към Бога, защото Той позволи на тези Създания на Мрака да отвърнат на молбите ми. Що за кошмарни думи бяха това? Отново се чу звучният, плътен и многогласен хор в подкрепа на тенорите:
— Оръдията на смъртта ме очакват със своята топла и благочестива целувка, и съгласно Божията воля, те ще поемат в телата си кръвта на моя живот, моя екстаз, въздигането на душата ми посредством техните души, така че да опозная по-добре Рая и Ада чрез тяхната Мрачна Служба. Органът свиреше тържествената си песен. Сега към светилището на църквата се отправиха група духовници под съпровода на най-оглушителната и заслепяваща сила на тази полифония.
Видях господаря Флориан, облечен в пищен червен филон, сякаш самият той бе епископът на Флоренция, само че върху дрехата му бе изобразен Христовия кръст, безочливо обърнат обратно в чест на Прокълнатия. Върху небръснатата си глава, покрита с тъмноруса коса, той носеше позлатена корона със скъпоценни камъни, сякаш бе едновременно френски монарх и слуга на Сатаната.
Силните, пронизителни тонове на хорните преобладаваха в песента. Бяха подели някакъв марш. Барабаните трополяха приглушено и равномерно.
Флориан бе заел мястото си пред олтара, обърнат с лице към паството, а от едната му страна стоеше крехката Урсула, с буйна разпусната коса, която падаше върху раменете й, макар да бе покрита с ален воал, подобно на Мария Магдалена, и той се спускаше до самия подгъв на тясната й рокля.
Повдигнатото й нагоре лице бе извърнато към мен и дори от това огромно, нереално разстояние виждах, че ръцете й, образували островърха кула със събраните си пръсти, треперят.
От другата страна на този върховен жрец Флориан стоеше плешивият му Старейшина, облечен във филон с богато избродирани дантелени ръкави, още един от помощниците на жреца.
От двете страни прииждаха други помощници, високи млади демони, чиито лица сякаш бяха изваяни от неизменната слонова кост, а облеклото им представляваше обикновената стола, носена от хората, които прислужват по време на литургия. Те заеха местата си, наредени около дългата мраморна маса за причастия.
Около мен отново се извиси великолепният хор от гласове — фалцети, които се смесваха с истински сопрани и с трептящите басове на мъжете и напомняха за гора с дървените хорни, а в дъното на всичко това се чуваха тежките, енергични звуци на духовите инструменти.