Масата за причастия вече разполагаше с цялото си попълнение от жертви, до една голи и разтреперани, и озарени с яркия цвят на човешка плът на фона на блестящия мрамор и бледите свещеници.
Свещите осветяваха с трепкащия си пламък огромния Луцифер и неговите ципести крила, а той властваше над всички.
Сега господарят Флориан слезе долу, за да поеме в ръцете си първия, когото щяха да причестят, и наведе уста, за да пие. Барабаните биеха неудържимо и звучно, а гласовете се сляха и се извисиха до небето. Но тук нямаше небе, под тези разклоняващи се бели колони и кръстовидни сводове. Нямаше нищо, освен смърт. Целият Двор се стичаше в два потока от двете страни на параклиса и бавно и безмълвно напредваше нагоре, за да застане зад масата за причастия, където всеки от тях можеше да си избере жертва от онези, които стояха безпомощни и чакаха. И сега дамите и господата избираха кои от тях желаят, а някои си ги поделяха, като една жертва се предаваше от ръка на ръка и така премина този фарс, това зловещо, хищническо причастие. Само Урсула не помръдна. Причестените умираха. Някои вече бяха мъртви. Нито един не падна на пода. Прислужващите демони безмълвно и умело сграбчваха техните отпуснати, изцедени крайници и бързо отнасяха телата им. Все още къпеха други жертви. Носеха някои на масата. Ритуалът продължаваше.
Господарят Флориан пиеше отново и отново, пред него поставяха дете след дете, тънките му пръсти сграбчваха малкото вратле и не го пускаха, а той доближаваше устни.
Питам се какви бяха латинските думи, които дръзваше да изрича. Постепенно членовете на Двора се изнизаха от светилището и отново заслизаха по страничните пътеки, за да се завъртят и заемат предишните си места. Бяха пили до насита. Из цялата зала цветът на кръвта бе нахлул в някога бледите лица, и замъгленото ми зрение и създанието ми, преизпълнено с прекрасната музика, Приеха, че сега всички са хора, поне в този кратък миг.
— Да — каза Флориан, а нежният му глас уверено долетя до ушите ми от отдалечения неф. — Сега сме хора, само в този миг, поели кръвта на живите, ние сме преродени, млади принце. Ти го разбра.
— Само че, господарю — рекох с изтерзан шепот, — аз не го опрощавам. Последва кратка пауза. След това тенорите обявиха:
— Време е, а среднощният час не е изтекъл.
Уверените и силни ръце, които ме държаха, сега ме наклониха на една страна. Измъкнаха ме от галерията на хора и ме повлякоха по криволичещите спираловидни стълби от бял мрамор. Когато дойдох на себе си, все още ме държаха, взирах се в централната пътека и видях, че там бе останал само купелът. Всички жертви бяха изчезнали.
Но в залата бяха донесли огромен кръст. Той бе поставен наобратно, подпрян в единия край на олтара и наклонен напред към масата за причастия.
Господарят Флориан вдигна ръка, за да видя петте огромни гвоздея, които държеше в нея, и ми направи знак да се приближа.
Кръстът бе закрепен на мястото си, сякаш неведнъж го бяха поставяли там. Беше изработен от масивно дърво, плътно, тежко и лъснато до блясък, макар да пазеше белезите от други гвоздеи и несъмнено петната от чужда кръв.
Долният му край опираше плътно в самата маса, подпрян върху мраморните перила, така че този, когото щяха да разпънат, щеше да се намира на три стъпки от земята и да го виждат всички богомолци.
— Богомолците, долна пасмина! — изсмях се аз. Слава на Бога и всички ангели, че очите на моите родители бяха изпълнени с небесна светлина и не можеха да видят нищо от това жестоко морално падение. В протегнатата си ръка Старейшината ми показа два златни бокала.
Разбрах смисъла. В тях щяха да събират кръвта ми, докато блика от раните, причинени от гвоздеите. Той сведе глава.
Повлякоха ме по пътеката. Статуята на Луцифер придоби огромни размери зад бляскавата, епископска фигура на Флориан. Краката ми не опираха в мрамора. Навсякъде около мен членовете на Двора се извръщаха, за да проследят моето придвижване, но не дотам, че очите им да се отклонят от техния господар. Когато застанахме пред купела, измиха лицето ми.
Аз мятах глава, извивах врат и дръзко плисках с вода тези, които се опитваха да ме изкъпят. Помощниците се страхуваха от мен. Приближиха се и неуверено посегнаха към моите катарами.
— Съблечете го — каза господарят и още веднъж повдигна гвоздеите, за да ги видя.
— Виждам достатъчно добре, мой малодушни господарю — рекох. — Да разпънеш момче като мен не е кой знае какво. Спаси душата си, господарю, направи го! И целият Двор ще бъде учуден. От галерията горе се разнесе музика. Хорът отново запя, в отговор и подкрепа на химна на тенорите.