За мен вече нямаше думи; съществуваше само светлината на свещите и мисълта, че скоро ще свалят дрехите ми и това ужасно деяние ще бъде извършено — това злокобно обърнато разпятие, неосветено от свети Петър, за да не бъде сега този обърнат кръст символ на нечестивия.
Внезапно треперещите ръце на помощниците се отдръпнаха.
Над нас хорните свиреха най-прекрасната си трогателна мелодия. Тенорите подхвърлиха своя въпрос с безупречни гласове от галерията над главата ми:
— Не може ли този да бъде спасен? Не може ли този да бъде избавен?
Хорът поде в един глас:
— Не може ли този да бъде освободен от властта на Сатаната?
Урсула пристъпи напред и отметна от главата си огромния, дълъг червен воал, който стигаше до земята, и го захвърли така, че той надвисна като червен облак около нея. До нея изникна един дякон, който държеше в ръка моя меч и кинжалите ми. Тенорите пак умоляваха:
— Една душа, свободна да поеме пътя си по света обезумяла, и да разкрие силата на Сатаната само пред най-търпеливите слушатели. Хорът запя, а от него изригна необуздана мелодия и сякаш песента му бе изпълнена с внезапна увереност.
— Какво, да не умра! — рекох. Напрегнах се да видя лицето на господаря, в чиито ръце бе поверено всичко това. Но той се бе скрил от погледа ми.
Годрик, Старейшината, бе застанал помежду ни. След като отвори с коляно портата пред мраморната маса за причастия, той пое по пътеката към мен. Поднесе към устните ми един от златните си бокали.
— Пий и забрави, Виторио, иначе ще загубим сърцето и душата й.
— О, но тогава трябва да ги загубите!
— Не! — изпищя Урсула. — Не.
Видях над рамото му как тя грабна три от гвоздеите в лявата ръка на Флориан и ги захвърли върху мрамора. Песните се извисяваха силно под сводовете. Не можах да чуя как гвоздеите се удрят в камъка.
Хорът звучеше празнично и тържествено. Скръбните нотки на реквиема бяха изчезнали.
— Не, Господи, ако искаш да спасиш душата й, тогава ме заведи на кръста, заведи ме!
Но златният бокал бе притиснат към устата ми насила. Челюстите ми бяха разтворени от ръката на Урсула и течността се изля в гърлото ми. Видях как мечът ми се издига пред моите затварящи се очи, сякаш бе кръст — дългата му дръжка, страничните подпори.
Чу се тих, подигравателен смях, който се сля с магическата, неописуема красота на хора.
Червеният й воал се развя около мен. Видях как червената тъкан се издига пред очите ми. Усетих как се спусна отгоре ми като омагьосващ дъжд, пропит с аромата й, омекнал от нейната нежност.
— Урсула, ела с мен. — прошепнах. Това бяха последните ми думи.
— Пропъдете го — викаха усилващите се гласове над главата ми. — Пропъдете го. — викаше необятният хор, и сякаш Дворът припяваше с него: — Пропъдете го — и очите ми се затвориха, когато червената тъкан покри лицето ми, спусна се като магическа паяжина над моите съпротивляващи се пръсти и плътно обгърна отворената ми уста. Хорните разтръбиха истината.
— Опростен! Пропъден! — пееха гласовете.
— Пропъден в лудост — прошепна Годрик в ухото ми. — В лудост до края на дните ти, а можеше да бъдеш един от нас.
— Да, един от нас — чу се спокойният, невъзмутим шепот на Флориан. — Какъв глупак се оказа — рече Годрик. — Можеше да бъдеш безсмъртен.
— Един от нас навеки, безсмъртен, нетленен, щеше да властваш тук величествено — рече Флориан.
— Безсмъртие или смърт — каза Годрик, — и това бяха прекрасни възможности, но ти ще се скиташ слабоумен и презрян по света.
— Да, слабоумен и презрян — чу се един детски глас в ухото ми. А след това още един: — Слабоумен и презрян.
— Слабоумен и презрян — каза Флориан.
Но хорът продължаваше да пее, заличавайки цялата жлъч от думите им, а обезумелият му химн ставаше все по-внушителен в моето състояние на полусън.
— Глупак, който да броди из света в презрение — каза Годрик.
Заслепен, обгърнат от мекотата на воала и опиянен от питието, аз не можех да им отвърна. Мисля, че се усмихнах. Думите им така безсмислено се смесваха с великолепните утешителни гласове на хора. А и каквито си бяха глупави, те така и не разбраха, че казаното от тях просто е без значение.
— А ти можеше да бъдеш нашият млад принц. Флориан ли стоеше до мен? Хладнокръвният, неустрашим Флориан.
— Можехме да те обичаме, както тя те обича.
— Млад принц — каза Годрик, — който да властва тук с нас навеки.
— А се превърна в шут на алхимиците и старите вещици — каза Флориан тъжно и тържествено.
— Да — чу се един детски глас, — глупак си, задето ни напусна.
Колко пленителни бяха химните, които превръщаха думите им в прости мелодични и многогласни срички.