Струва ми се, че усетих целувката й през коприната. Мисля, че я усетих. Така мисля. Сякаш с най-недоловимия женски шепот тя каза просто и без официалности:
— Любов моя. — Това бе триумфалното й сбогуване. Надолу, надолу и надолу, аз потънах в най-дълбокия и благотворен сън, който Бог можеше да даде. Музиката придаде форма на моите крайници, изпълни с въздух дробовете ми, а всички останали сетива ме бяха напуснали.
ГЛАВА 9
АНГЕЛИТЕ, КОИТО ЧУХМЕ ГОРЕ НА НЕБЕТО
Валеше като из ведро. Не, дъждът бе спрял. Те все така не можеха да ме разберат. Бях заобиколен от тези мъже. Намирахме се в непосредствена близост до ателието на Фра Филипо. Познавах тази улица. Бях идвал тук с баща си преди година.
— Говори по-бавно. Кор… бръщолевене, което няма смисъл!
— Слушай — каза другият. — Искаме да ти помогнем. Кажи ми името на баща си. Кажи го бавно.
Те поклатиха глави. Мислех, че говоря съвсем смислено, чувах го, Лоренцо ди Раниари, защо те не го чуваха, а аз бях негов син, Виторио ди Раниари. Но усещах колко са подути устните ми. Знаех, че съм мръсен от дъжда.
— Вижте какво, заведете ме в ателието на Фра Филипо. Познавам хората там — рекох. Моят велик художник, моят страстен и изтерзан художник, неговите ученици щяха да ме познаят. Той нямаше да ме познае, а помощниците, които ме бяха видели да плача над творбите му в онзи ден. И тогава, тогава тези мъже щяха да ме заведат в дома на Козимо на Виа дел Ларго.
— Фий, фий? — казаха те, повтаряйки неумелите ми опити да проговоря. Отново се бях провалил.
Запътих се към ателието. Олюлях се и едва не паднах. Тези мъже бяха почтени. Тежките ми торби бяха преметнати през рамото ми, а мечът ми се удряше в мен и буквално ме караше да губя равновесие. Високите стени на Флоренция се спускаха върху ми. Едва не се ударих в камъните.
— Козимо! — извиках, колкото ми глас държи.
— Не можем да те заведем при Козимо просто така! Козимо няма да пожелае да те приеме.
— О, вие разбирате, чули сте ме.
Но сега мъжът наостри уши. Почтен търговец, измокрен до кости в тъмнозелените си одежди, и всичко това заради мен, без съмнение. Не исках да се крия на сушина. Нямаше смисъл. Бяха ме намерили да лежа под дъжда насред Пиаца дела Синьория. — Всичко се възстановява, прояснява се. Видях входа на ателието на Фра Филипо високо горе. Вдигаха кепенците. Отваряха го, след като бурята бе стихнала, а водата съхнеше по каменните улици. Хората излизаха навън.
— Онези мъже там — извиках. — Какво, какво казваш? Всички наоколо вдигаха рамене, но ме подкрепяха. Един старец ме хвана за лакътя.
— Да го заведем в „Сан Марко“, нека монасите се погрижат за него.
— Не, не, не, трябва да говоря с Козимо! — извиках. Те отново свиха рамене и поклатиха глави.
Внезапно спрях. Олюлях се и се подпрях, като грубо сграбчих рамото на по-младия мъж. Вгледах се в далечното ателие.
Тук улицата се превръщаше в тясна алея, която едва побираше преминаващите коне, без да бъдат наранени пешеходците, а каменните фасади почти закриваха тъмносивото небе отгоре. Прозорците бяха отворени и изглеждаше, че някоя жена горе би могла да протегне ръка и да докосне отсрещната къща. Но нека видим какво имаше точно пред ателието. Видях ги. Видях ги и двамата!
— Погледнете — казах отново. — Виждате ли ги? Мъжете не ги виждаха. Господи, двете фигури пред ателието бяха ярки, сякаш вътрешно озарени от зачервената си кожа и мантии с разхлабени препаски.
Стиснах торбите върху лявото си рамо и сложих ръка на меча си. Можех да стоя на краката си, но очите ми сигурно са били широко ококорени, докато се взирах като вцепенен във видяното от мен.
Двата ангела спореха. Ангелите, чиито крила помръдваха съвсем леко в унисон с техните думи и жестове, спореха на мястото, където бяха застанали — точно пред ателието.
Те стояха, нехаещи за всички хора, които минаваха покрай тях, без да ги виждат, и спореха помежду си — два русокоси ангела, два ангела, които познавах, познавах ги от картините на Фра Филипс, и чувах гласовете им.
Познах извитите къдри на единия, чиято глава бе увенчана с венец от малки, безупречно съчетани цветчета, широката му мантия бе пурпурна, а дрехата под нея носеше яркия, чист небесносин цвят, украсен със злато.
А другият, познах и него, познах голата му глава и меката къса коса, и златната му яка, и знаците върху мантията му, и широките декорирани панделки върху китките му. Но преди всичко познах лицата им, техните невинни, обагрени в розово лица, спокойните им, огромни и все пак тесни очи. Светлината се стопи, мрачна и предвещаваща буря, макар че слънцето грееше високо горе иззад сивото небе. Очите ми се насълзиха.