— Погледнете крилата им — прошепнах. Мъжете не виждаха.
— Познавам тези крила. Познавам и двамата, вижте, ангелът с руса коса и водопад от къдрици, покрили главата му, е от „Благовещение“, а крилата, крилата му наподобяват тези на пауна, ослепително сини. А другият — неговите крила са потопени в най-чистия златен прашец.
Ангелът с цветен венец разпалено ръкомахаше към другия. За един смъртен тези жестове и позата му щяха да са признак за гняв, но не ставаше дума за толкова разгорещени чувства. Ангелът просто искаше да бъде разбран.
Поех бавно напред, измъквайки се от услужливите си спътници, които не виждаха онова, което аз виждах!
Какво ли си мислеха, че гледам? Широко отвореното ателие, чираците, потънали в дълбоките сенки вътре, оскъдните бледи проблясъци на платната и дъските за рисуване, тази зейнала паст, зад която кипеше работа. Другият ангел мрачно поклати глава.
— Не съм съгласен — каза той с най-спокойния и напевен глас. — Не можем да стигнем толкова далече. Нима мислиш, че това не ме кара да плача?
— Кое? — извиках. — Кое те кара да плачеш?
Двата ангела се обърнаха. Втренчиха се в мен. Едновременно прибраха своите тъмни, пъстри и зрелищни крила плътно към телата си, сякаш с това се надяваха да станат невидими, но аз продължавах да ги виждам чудесно — и двамата бляскави, толкова светли, толкова познати. Очите им бяха силно учудени, докато се взираха в мен. Нима бяха учудени, че ме виждат?
— Гавраил! — извиках. Посочих с пръст: — Познавам те, познавам те от „Благовещение“. И двамата се казвате Гавраил, познавам картините, виждал съм ви, Гавраил и Гавраил, как е възможно?
— Той ни вижда — каза ангелът, който бе ръкомахал така разгорещено. Гласът му бе приглушен, но достигаше до ушите ми плавно и без усилия. — Той ни чува — продължи, а учудването върху лицето му нарасна и той изглеждаше преди всичко невинен и търпелив, и съвсем леко разтревожен.
— За Бога, какво говориш, момче? — попита старецът до мен. — Хайде, събери си ума. В торбите си носиш цяло състояние. Ръцете ти са отрупани с пръстени. Сега говори смислено. Ще те заведа при семейството ти само ако ми кажеш кое е.
Усмихнах се. Кимнах, но не свалях очи от двата стреснати и учудени ангела. Дрехите им изглеждаха ефирни, почти прозрачни, сякаш платът не бе естествена тъкан, както и нажежената им до бяло кожа не беше естествена. Цялата им конструкция беше много фина и изтъкана от светлина.
Въздушни създания, целеустремени, сътворени от невидима сила и от делата си — нима това бяха думите на Тома Аквински, които изплуваха в паметта ми, Summa Theologica, от която бях научил латински?
О, как чудно красиви бяха, и как безопасно откъснати от всичко наоколо, застанали неподвижно на улицата, притихнали и наивно ококорили очи, потънали в размисъл, докато се взираха в мен състрадателно и с интерес.
Единият от тях, онзи с венеца от цветя, който носеше небесносини одежди — същият, който така бе пленил сърцето ми, когато го видях в „Благовещение“ с моя баща, — този, в когото се бях влюбил, тръгна към мен.
Той ставаше по-голям, докато се приближаваше, по-висок, малко по-едър от обикновено създание, и така изпълнен с любов сред беззвучното шумолене на широките му и грациозно падащи дрехи, че изглеждаше още по-нематериален и твърд като статуя. Навярно бе по-съвършен израз на Божие творение, отколкото би могло да бъде нещо от плът и кръв. Той поклати глава и се усмихна.
— Не, защото ти самият си най-прекрасното от Божиите творения — каза с тих глас, който си проправи път през брътвежа около мене.
Вървеше като смъртен, стъпваше с чистите си боси крака по мокрите мръсни камъни на флорентинската улица, нехаещ за хората, които не можеха да го видят, докато стоеше вече толкова близо до мен. Разпери крилата си, а после отново ги прибра плътно, така че единствено аз видях високите им, покрити с пера кости над раменете му, които бяха приведени като на малко момче.
Лицето му бе ослепително чисто и поруменяло от всички сияйни цветове, които Фра Филипо бе използвал. Когато се усмихна, усетих как цялото ми тяло се разтрепери неудържимо от неподправена радост.
— Това ли е моята лудост, архангеле? — попитах. — Това ли е сбъднатото им проклятие, да виждам тази гледка, докато ломотя несвързано и си навличам презрението на образованите люде? — изсмях се силно.
Стреснах мъжете, които толкова се стараеха да ми помогнат. Бяха съвсем слисани.
— Какво? Кажи го отново?
Но в един нетраен миг ме връхлетя някакъв спомен, който озари едновременно душата, сърцето и ума ми, сякаш самото слънце бе изгряло над тъмна и безнадеждна килия.