— Ти беше този, когото видях на поляната, теб видях, докато тя пиеше кръвта ми. Той ме погледна в очите, този хладнокръвен, спокоен ангел, с безбройните кичури от безупречни руси къдрици и ведро лице с гладки бузи.
— Гавраил, архангелът — казах аз с благоговение. Очите ми се изпълниха със сълзи, а плачът ми се струваше като песен.
— Мое момче, мое клето, нещастно момче — каза старият търговец. — Пред теб не стои никакъв ангел. А сега внимавай, моля те.
— Те не ни виждат — каза ангелът просто. Благата му, спокойна усмивка се появи отново. Очите му отразяваха светлината, която се спускаше от просняващото се небе, докато той се взираше в мен, сякаш с всеки изминал миг погледът му проникваше все по-надълбоко.
— Зная — отвърнах. — Те не го знаят!
— Но аз не съм Гавраил, не бива да ме наричаш рака — каза той много мило и успокояващо. — Мъничкият ми, аз съвсем не съм архангел Гавраил. Аз съм Сетей и съм само един ангел-хранител. — Беше така търпелив с мен, така търпелив към плача ми и групата незрящи и разтревожени смъртни около нас. Той стоеше достатъчно близо до мен, за да мога да го докосна, но не се осмелих.
— Моят ангел-хранител? — попитах. — Вярно ли е това?
— Не — отвърна ангелът. — Аз не съм твоят ангел-хранител. Трябва сам да опиташ да го откриеш. Ти видя ангелите хранители на друг човек, макар да не знам как и защо.
— Недей да се молиш сега — каза старецът раздразнено. — Кажи ни кой си, момче. Преди малко каза някакво име, на баща ти, кажи ни го.
Другият ангел, който стоеше сякаш бе твърде шокиран, за да помръдне, внезапно наруши своята сдържаност и също пристъпи напред, като стъпваше с босите си крака също толкова тихо, сякаш грубите камъни, мокротата и мръсотията не можеха да му навредят по никакъв начин.
— Нима това е за добро, Сетей? — попита той. Но бледите му дъгоцветни очи ме гледаха със същото любящо внимание, със същия задълбочен и опрощаващ интерес.
— А ти, ти си на другата картина, познавам и теб и те обичам от все сърце — рекох.
— Синко, на кого говориш? — настойчиво попита по-младият мъж. — Кого обичаш от все сърце?
— О, вие ме чувате? — обърнах се към мъжа. — Разбирате ме.
— Да, а сега ми кажи името си.
— Виторио ди Раниари — рекох, — приятел и съюзник на Медичите, син на Аоренцо ди Раниари, от замъка Раниари в Северна Тоскана, но баща ми е мъртъв, както и целият ми род.
Двата ангела застанаха заедно точно пред мен, гледаха ме с допрени една до друга глави и сякаш смъртните, въпреки своята заслепеност, не можеха да ме скрият от техните погледи или да застанат помежду ни. Ех, ако имах достатъчно смелост. Толкова исках да ги докосна.
Крилата на този, който бе проговорил пръв, се разпериха и като че някакъв лек, блещукащ златен прашец се посипа от размърдалите се пера — тези потрепващи, искрящи пера, — но нищо не можеше да се мери с умисленото и учудено ангелско лице.
— Нека те заведат в „Сан Марко“ — каза ангелът на име Сетей, — позволи им да го направят. Тези мъже ти мислят доброто, а там ще те настанят в килия и монасите ще се грижат за теб. Не би могъл да попаднеш на по-добро място, защото този дом се намира под патронажа на Козимо, а знаеш, че Фра Джовани е изрисувал килията, в която ще отседнеш.
— Сетей, той знае всичко това — каза другият ангел.
— Така е, но аз му вдъхвам увереност — каза първият ангел и най-невинно сви рамене, като погледна учудено своя спътник. Изражението на лицата им можеше да бъде описано най-точно като потиснато учудване.
— Но ти — рекох, — Сетей, ако мога да се обръщам към теб по име, нима ще им позволиш да ме отведат от теб? Не можеш. Моля ви, не ме изоставяйте. Умолявам ви. Не ме изоставяйте.
— Трябва да те оставим — каза другият ангел. — Ние не сме твои хранители. Защо не можеш да видиш своите ангели?
— Почакай, аз знам името ти. Чувам го.
— Не — каза този не така сговорчив ангел, размахвайки пръст към мен, сякаш гълчеше дете.
Но нищо не можеше да ме спре.
— Знам твоето име. Чух го, докато спорехте и сега го чувам, когато погледна лицето ти. Рамиел, това е твоето име. А вие двамата сте хранители на Фра Филипо.
— Това е катастрофа — прошепна Рамиел с най-трогателното и нещастно изражение. — Как точно се случи?
Сетей просто поклати глава и отново се усмихна великодушно.
— Трябва да е за добро, сигурно е така. Трябва да тръгнем с него. Естествено, че ще го направим.
— Сега? Да тръгнем сега? — настоя Рамиел и отново, въпреки цялата му настойчивост, в гласа му нямаше гняв. Сякаш мислите им бяха пречистени от всички низки емоции, и разбира се, че беше така, несъмнено беше така.