Сетей се наведе близо до стареца, който естествено не можеше нито да го види, нито да го чуе, и каза в ухото му:
— Заведете момчето в „Сан Марко“; погрижете се да го настанят в хубава килия, за което той има предостатъчно пари, и да се грижат за него, докато оздравее. След това ме погледна.
— Ще дойдем с теб.
— Не можем да го направим — каза Рамиел. — Не можем да изоставим своя повереник; как бихме могли да сторим подобно нещо без разрешение?
— Така е писано. Това е разрешението. Знам, че е така — рече Сетей. — Не разбираш ли какво се случи? Той ни видя и ни чу и разбра името ти, а щеше да разбере и моето, ако не го бях казал. Клети Виторио, ние сме с теб.
Кимнах, готов почти да заплача при споменаването на името ми. Цялата улица бе станала сива, смълчана и незабележима на фона на техните големи, притихнали и поруменели фигури. Ефирните им леки дрехи помръдваха около тях, сякаш божествената тъкан бе подвластна на невидими въздушни потоци, които хората не усещаха.
— Това не са истинските ни имена! — обърна се Рамиел с укор към мен, но нежно, както би смъмрил малко дете. Сетей се усмихна.
— Но са достатъчно добри имена, с които да ни наричат, Виторио — каза той.
— Да, да го заведем в „Сан Марко“ — каза мъжът до мен. — Да вървим. Нека монасите се погрижат за всичко това. Мъжете ме поведоха към изхода на улицата.
— В „Сан Марко“ за теб ще се погрижат много добре — каза Рамиел, сякаш се сбогуваше с мен, но двата ангела се движеха близо до нас и само изоставаха малко.
— Не ме изоставяйте, и двамата, не бива! — казах им аз.
Те изглеждаха озадачени, а прекрасните им, надиплени ефирни одежди не бяха изцапани от дъжда, подгъвите им бяха чисти и светеха, сякаш не бяха се опирали в уличната настилка, а босите им крака изглеждаха толкова фини и нежни, докато ни следваха по петите.
— Добре — каза Сетей. — Не се тревожи толкова, Виторио. Идваме.
— Не можем просто така да оставим своя повереник заради друг човек, не можем да го направим — продължи да протестира Рамиел.
— Такава е Божията воля, нима можем да сторим нещо друго?
— Ами Мастема? Не трябва ли да попитаме Мастема? — рече Рамиел.
— Защо да го правим? Защо да тревожим Мастема? Той сигурно знае. И ето, че те отново спореха, вървейки зад нас, докато аз бях преведен набързо по улицата. Стоманеносивото небе проблесна, после побледня и стана синьо, когато стигнахме до един открит площад. Слънцето ме стъписа и от него ми приложа, а как жадувах за него, как копнеех да го видя, но го ми се отрази зле и ме шибна като камшик. Бяхме съвсем близо до „Сан Марко“. Скоро краката ми щяха да премалеят. Все се озъртах през рамо. Двете бляскави, окъпани в злато фигури ни следваха мълчаливо, а Сетей ми направи знак да продължа да вървя.
— Тук сме, с теб сме — каза той.
— Не съм сигурен в това, не съм! — каза Рамиел. — Филипо никога не е имал толкова неприятности, никога не е бил излаган на такова изкушение, на такъв позор.
— Точно заради това сега ни отзоваха, за да не се месим в онова, което трябва да се случи с Филипо. Знаем, че бяхме пред прага на големи неприятности заради стореното от него. О, Филипо, разбирам това, разбирам божествения замисъл.
— За какво говорят? — попитах мъжете. — Говорят нещо за Фра Филипо.
— И кой ли ще да е това, кой говори, ако смея да попитам? — каза старецът, клатейки глава, докато ме водеше нататък — младия луд с дрънчащия меч.
— Момчето ми, замълчи — каза другият мъж, който ме подпираше по-силно. — Сега те разбираме много добре, но ти звучиш по-безсмислено от всякога, докато разговаряш с хора, които никой не може да види или чуе.
— Фра Филипо, художникът, какво става с него? — настоях аз. — Има някакви неприятности.
— О, това е непоносимо — чу се гласът на ангел Рамиел зад мен. — Невероятно е, че се случва. И ако питаш мен, до когото никой не се е допитвал и няма да го направи, аз мисля, че ако Флоренция не беше във война с Венеция, Козимо де Медичи щеше да предпази своя художник от това.
— Но от какво да го предпази? — настоях аз. Погледнах стареца в очите.
— Синко, послушай ме — каза той. — Върви напред и престани да ме удряш с тоя меч. Ти си велик синьор, това е видно, а името Раниари отеква силно в ушите ми от далечните планини на Тоскана. И само златото върху дясната ти ръка тежи повече от зестрата на двете ми дъщери взети заедно, без да отваряме дума за скъпоценните камъни, но недей да крещиш в лицето ми.
— Съжалявам. Не беше нарочно. Просто ангелите не искат да кажат.
Другият мъж, който ме водеше толкова охотно и честно ми помагаше с дисагите, в които се намираше богатството ми, без дори да се опита да ми открадне нещо, заговори: