— Ако питаш за Фра Филипо, той отново е затънал в неприятности. Подложен е на мъчения. Изтезават го с дибата.
— Не, това е невъзможно, не и Филипо Липи! — спрях рязко и се развиках. — Кой би причинил подобно нещо на великия художник?
Обърнах се, а двата ангела внезапно закриха лицата си, толкова нежно, колкото някога Урсула закриваше своето, и заплакаха. Само че техните сълзи бяха невероятно прозрачни и чисти. Те просто ме гледаха. О, Урсула, внезапно си помислих с мъчителна болка, колко красиви са тези създания, и в кой ли гроб под Двора на рубинения граал спиш ти, та да не можеш да ги видиш, да не можеш да видиш как тихо и тайно се движат из улиците на града?
— Вярно е — каза Рамиел. — Всичко това е ужасна истина. Какви бяхме ние, що за хранители, щом Филипо се забърка в такива неприятности и е толкова свадлив и лъжлив, и защо се оказахме толкова безпомощни?
— Ние сме просто ангели — каза Сетей. — Рамиел, не е нужно да виним Филипо. Ние не сме обвинители, а хранители, и заради това момче, което толкова го обича, недей да говориш такива неща.
— Не могат да измъчват Фра Филипо Липи — проплаках аз. — Кого е излъгал?
— Сам си е виновен — рече старецът. — Този път се забърка в измама. Продаде една творба, а всички знаеха, че един от учениците му бе нарисувал по-голямата част от нея. Подложиха го на изтезания, но не го нараниха много.
— Не са го наранили много! Той е просто великолепен! — рекох. — Казваш ми, че са го измъчвали. Защо са го направили, как би могла да се оправдае подобна глупост, подобно оскърбление, това е оскърбление за Медичите.
— Замълчи, хлапе, той си призна — каза по-младият от двамата смъртни. — Всичко почти приключи. Забележителен монах е този Фра Филипо Липи, мен ако питаш. Ако не ходи по жени, се забърква в скандали.
Бяхме пристигнали в „Сан Марко“. Стояхме на площад „Сан Марко“, непосредствено пред портите на манастира, които бяха наравно с улицата, както при всички подобни сгради във Флоренция, сякаш Арно никога не излизаше от коритото си, а това се случваше често. А аз се радвах, о, колко се радвах да видя този пристан.
Но съзнанието ми се бунтуваше. Всички спомени за демони и ужасни убийства мигом бяха заличени от ужаса, че художникът, когото обичах най-много на този свят, е бил подложен на изтезания като най-обикновен престъпник.
— Понякога той така да се каже — каза Рамиел, — се държи като най-обикновен престъпник.
— Той ще се измъкне, ще плати глоба — каза старецът. Позвъни на звънеца на монасите. Потупа ме по гърба с дългата си, уморена и съсухрена ръка. — А сега престани да плачеш, дете, престани. Филипо е напаст, всички го знаят. Де да имаше малко от светостта на Фра Джовани у него, поне мъничко!
Фра Джовани. Естествено, под Фра Джовани те имаха предвид великия Фра Анджелико, художникът, който през идните столетия щеше да кара своите благоговеещи почитатели едва ли не да падат на колене пред картините му. А Фра Джовани работеше и живееше именно в този манастир — точно тук той рисуваше килиите на монасите по настояване на Козимо. Какво бих могъл да кажа?
— Да, да, Фра Джовани, но аз не го, не го обичам. — Естествено, че го обичах; уважавах него и прекрасните му творби, но не по същия начин, както обичах Филипо — художникът, когото бях зърнал само веднъж. Как да обясня тези странни неща?
Внезапен пристъп на гадене ме принуди да се превия одве. Отдръпнах се от любезните си помощници. Избълвах съдържанието на стомаха си на улицата — ужасен поток от нечистотии от демоните, които ме бяха хранили. Видях как покапа и се стече по улицата. Усетих ужасната му смрад и видях как се изля от мен в пукнатините на калдъръма — тази смесица от полусмляно вино и кръв.
Сякаш целият ужас на Двора на рубинения граал излезе наяве в този миг. Обзе ме безнадеждност и чух как демоните шепнат в ухото ми, слабоумен и презрян, и се усъмних във всичко видяно, във всичко, което бях и всичко онова, което се бе случило само преди мигове. Двамата с баща ми яздехме в някаква призрачна гора и разговаряхме за картините на Филипо, а аз бях студент и млад господар и целият свят беше в краката ми, а силната, приятна миризма на конете изпълваше ноздрите ми с мириса на гора.
Слабоумен и презрян. Луд, а можеше да бъдеш безсмъртен.
Когато се изправих отново, се облегнах върху оградата на манастира. Светлината на синьото небе беше достатъчно ярка, за да ме принуди да затворя очи, но аз се къпех в нейната топлина. Когато стомахът ми се успокои, постепенно се опитах да гледам неотклонно пред себе си, да се преборя с болката от светлината, да я обикна и да повярвам в нея.