Пред погледа ми се изправи лика на ангела Сетей, който стоеше точно насреща ми, само на стъпка от мен и се взираше в мен дълбоко разтревожен.
— Господи, ти си тук — прошепнах.
— Да — рече той. — Обещах ти.
— Няма да ме изоставиш, нали? — попитах.
— Не — отвърна той.
Над рамото му Рамиел втренчено се взираше в мен, сякаш за първи път ме оглеждаше, без да бърза и с всеотдайност. Неговата по-къса и разпиляна коса го правеше по-млад, макар че подобни различия не бяха от значение.
— Не, съвсем не — прошепна той и за първи път се усмихна.
— Прави, каквото ти кажат тези мили хора — каза Рамиел. — Нека те заведат вътре, а след това трябва да се наспиш добре и когато се събудиш, ние ще бъдем с теб.
— О, но това е ужасно, ужасна история — прошепнах. — Филипо никога не е рисувал такива ужаси.
— Ние не сме нарисувани — каза Сетей. — Заедно ще узнаем какво ни е предопределил Бог — ти, Рамиел и аз. Сега трябва да влезеш вътре. Монасите са тук. Поверяваме те на техните грижи, а щом се събудиш, ще бъдем до теб.
— Както в молитвата — прошепнах.
— О, да, наистина — рече Рамиел и вдигна ръка. Видях сянката на неговите пет пръста, а след това почувствах нежния им допир, когато затвори очите ми.
ГЛАВА 10
В КОЯТО РАЗГОВАРЯМ С НЕВИННИТЕ И СИЛНИ БОЖИ СИНОВЕ
Щях да потъна в Дълбок сън, да, но едва много по-късно. Онова, което последва, бе някаква непонятна, приказна фантазия със закрилящи образи. Бях внесен в манастира „Сан Марко“ от един едър монах и неговите помощници. Едва ли би се намерило по-добро място за мен в цяла Флоренция — може би като изключим дома на Козимо — от доминиканския манастир „Сан Марко“.
И така, в цяла Флоренция аз познавам много великолепни сгради и такъв разкош, че дори и тогава, като момче, не можех да подредя в съзнанието си всички богатства, които се простираха пред очите ми.
Но никъде, струва ми се, няма по-спокоен манастир от „Сан Марко“, който съвсем наскоро бе реставриран от дълбоко смирения и порядъчен Микелоцо по повеля на Козимо Старши. Той имаше дълга и многовековна история във Флоренция, но едва неотдавна бе предоставен на доминиканците и се отличаваше с определена величественост, каквато никой друг манастир не притежаваше.
Както бе известно на цяла Флоренция, Козимо бе пръснал цяло състояние за „Сан Марко“, вероятно като компенсация за парите, които бе натрупал от лихварство, защото като банкер той получаваше лихви и следователно беше лихвар, но в такъв случай това се отнасяше и за онези от нас, които бяхме вложили парите си в банката му.
Каквато и да бе истината, Козимо, нашият capo, нашият верен предводител, обичаше това място и го бе отрупал с многобройни съкровища, но преди всичко с невероятно хармонични нови постройки.
Неговите хленчещи хулители — хора, които не вършат нищо величествено и подлагат на съмнение всичко, което не се намира във вечна разруха, казваха за него:
— Той дори е поставил герба си в тоалетните на монасите.
Неговият герб, между впрочем, представлява щит с пет изпъкнали топки отгоре, а тяхната символика се тълкува по най-различни начини, но онова, което всъщност казваха враговете му, бе: Козимо е окачил топките си в тоалетните на монасите. Ех, де да имаха този късмет враговете му да притежават такива тоалетни или такива топки.
Колко по-умно би било от страна на тези мъже да изтъкнат, че Козимо често прекарваше много дни в този манастир, потънал в размисъл и молитви, и бившият му игумен, който беше голям негов приятел и съветник — Фра Антонио — понастоящем беше архиепископ на Флоренция.
О, достатъчно за невежите, които и до ден днешен, когато са изминали петстотин години оттогава, продължават да разказват лъжи за Козимо.
Докато минавах под портата, си мислех: „Какво, за Бога, да кажа на хората в този Дом Господен?“
Веднага щом тази мисъл изхвръкна от сънената ми глава и, опасявам се, от опиянената ми сънена уста, чух смеха на Рамиел в ухото си.
Опитах се да видя дали е до мен. Но отново ми се гадеше и говорех несвързано, а главата ми бе замаяна и успях само да разбера, че сме влезли в най-спокойния и приятен манастир.
Слънцето така изгаряше очите ми, че още не можех да благодаря на Бога за красотата на квадратната зелена градина, разположена в центъра на манастира, но видях съвсем ясно и с удоволствие ниските извити арки, сътворени от Микелоцо — арки, които образуваха нежни, безцветни и скромни сводове над главата ми.
А и спокойствието, постигнато от изчистените колони, с техните малки, извити йонийски капители — всичко това подсилваше чувството ми за безопасност и покой. Пропорциите винаги са били дарбата на Микелоцо. Той разгръщаше в пространството нещата, които строеше. А тези широки просторни лоджии бяха негов отличителен знак.