Нищо не бе в състояние да заличи спомена ми за устремените към небето островърхи готически арки на френския замък, който видях на север, за неговите филигранни каменни върхове, които сякаш сочеха с неприязън Всевишния. И макар да знаех, че недооценявам тази архитектура и нейната символика — защото несъмнено преди да бъде завзет от Флориан и неговия Двор на рубинения граал, замъкът е бил сътворен от всеотдайността на французите и германците към Бога — все още не можех да избия от главата си тази омразна гледка.
Стараейки се отчаяно да не избълвам отново съдържанието на стомаха си, аз отпуснах ръцете и краката си, когато видях това флорентинско имение.
Едрият като мечок монах ме носеше с яките си ръце надолу, надолу из манастира, покрай жарката градина, като ми се усмихваше сияйно с привичната си вкоренена доброта, а в това време се появиха и други монаси в развети черно-бели одежди, със слаби ведри лица, които ни наобиколиха от всички страни, макар че се движехме бързо. Не можах да видя моите ангели.
Но тези мъже най-силно наподобяваха ангели измежду всички останали хора на този свят.
Скоро разбрах — благодарение на предишните ми посещения в това славно място — че не ме водят в сиропиталището, където раздаваха лекарства на болните флорентинци, нито в странноприемницата, която винаги бе препълнена с хора, които идваха да правят жертвоприношения и да се молят, а нагоре по стълбите към самия коридор между монашеските килии.
С болезнено оцъклен поглед, след като дъхът ми секна от тази красота, в горния край на стълбите по протежение на стената видях фреската на Фра Джовани „Благовещение“.
Моята картина, „Благовещение“! Моят безспорен фаворит, картината, която за мен означаваше повече от всеки друг религиозен мотив.
И наистина, това не бе геният на моя неудържим Филипо Липи, не, но беше моята картина и несъмнено бе знамение, че никой демон не може да прокълне нечия душа с отровата на насила пролятата кръв.
И кръвта на Урсула ли ти вляха насила? Ужасна мисъл. Постарай се да не си припомняш как нежните й пръсти се отдръпват от теб, глупако, пиян глупако, постарай се да не си припомняш устните й и дългата, плътна кървава целувка, която прониква в отворената ти уста.
— Погледнете я! — извиках. Посочих картината с отпуснатата си ръка.
— Да, да, имаме много такива — каза огромният като мечок и усмихнат монах.
Разбира се, Фра Джовани я бе нарисувал. Кой не би го разбрал с един поглед? Освен това аз го знаех. А Фра Джовани — нека още веднъж ви напомня, че става въпрос за Фра Анджелико от онези времена — бе сътворил сурови, успокояващи и нежни, но съвсем прости образи на ангела и Девата, потънали в смирение и без никаква украса, а самото посещение се извършваше сред ниски, заоблени арки, каквито се срещаха в манастира, от който току-що бяхме дошли.
Когато едрият монах ме завъртя настрани, за да ме въведе по широкия коридор — а той беше доста широк, и ми се стори така излъскан, аскетичен и красив — опитах се да изрека няколко думи, докато образът на ангела още витаеше в съзнанието ми.
Исках да кажа на Рамиел и Сетей, ако все още бяха с мен, да видят, че крилата на Гавраил имаха само най-обикновени цветни ивици и да обърнат внимание, че дрехата му се спуска в симетрични, покорни гънки. Разбирах всичко това, както и пищния разкош на Рамиел и Сетей, но отново бръщолевех безсмислици.
— Ореолите — рекох. — Вие двамата, къде сте? Ореолите ви кръжат над главите ви. Видях ги. Видях ги на улицата и на картините. Но погледнете как в картината на Фра Джовани ореолът е плосък и заобикаля нарисуваното лице, един твърд и златист диск на фона на картината.
Монасите се засмяха.
— На кого говорите, синьор Виторио ди Раниари? — попита един от тях.
— Замълчи, момче — рече едрият монах, а гръмкият му басов глас отекваше в тялото ми през подобните му на буре гърди. — Намираш се под нашите топли грижи. А сега трябва да замълчиш, погледни там — това е библиотеката, виждаш ли как работят монасите ни?
Те бяха горди с това, нали? Дори докато се придвижвахме и аз бих могъл да повърна върху безупречния под, монахът се завъртя, за да мога да погледна през отворената врата дългото помещение, препълнено с книги и работещи монаси. Но видях също и сводестия таван на Микелоцо, който не се извисяваше към небето, а нежно се спускаше над главите на монасите и позволяваше над тях да се издигнат потоци от светлина и въздух.