Сякаш имах видения. Виждах многобройни и разтроени фигури на места, където трябваше да има само по една, а за миг дори зърнах като в мъгла хаотично преплетени ангелски крила, а овалните лица се извърнаха и се взряха в мен през булото на тази свръхестествена потайност.
— Виждате ли? — бе единственото, което успях да кажа. Трябваше да се добера до тази библиотека и да открия в нея текстове, които дефинират демоните. Да, не се бях отказал! О, не, аз не бях бръщолевещ идиот. На помощ ми се бяха притекли самите Божии ангели. Щях да заведа Рамиел и Сетей там вътре и да им покажа текстовете.
Знаем, Виторио, заличи картините от съзнанието си, защото ние ги виждаме.
— Къде сте? — извиках.
— Тишина — казаха монасите.
— Но ще ми помогнете ли да се върна там и да ги убия?
— Говориш несвързано — казаха монасите.
Козимо бе покровител на тази библиотека. След смъртта на Николо де Николи, забележителен колекционер на книги, с когото неведнъж бях разговарял в книжарницата на Васпасиано, всичките му религиозни книги, а вероятно и други, бяха дарени от Козимо на този манастир.
Щях да ги открия там, в тази библиотека, и да намеря доказателства в текстовете на свети Августин или Тома Аквински за демоните, с които се бях борил.
Не. Не бях луд. Не се бях отказал. Не бях някакъв бръщолевещ идиот. Само да можеше слънцето, което нахлуваше през високите малки прозорци на това просторно място да престане да прежуря очите ми и да изгаря ръцете ми.
— Тихо, тихо — каза едрият монах, все така усмихнат. — Издаваш такива звуци, сякаш си бебе. Хххх. Гу-гу. Чуваш ли? Чуй ме сега, в библиотеката кипи работа. Днес е отворена за посетители и всички работят усилено.
Той зави едва няколко крачки, след като отминахме библиотеката и ме въведе в една килия.
— Тук долу. — продължи да говори, сякаш прилъгваше непослушно дете. — Само на няколко крачки се намира килията на игумена, и познай кой е там точно сега? Архиепископът.
— Антонио — прошепнах.
— Да, да, произнесе го правилно. Нашият някогашен Антонио. Е, той е тук, и познай защо?
Бях твърде замаян, за да отвърна. Останалите монаси ме наобиколиха. Подсушиха ме със студени кърпи. Пригладиха косата ми назад.
Килията беше чиста и голяма. О, само ако можеше слънцето да престане да свети. Какво ми бяха сторили онези демони, нима ме бяха превърнали в полу-демон? Дали да се осмеля да поискам огледало?
След като ме положиха върху едно голямо, меко легло на това топло и чисто място, аз напълно загубих контрол над ръцете и краката си. Отново бях болен.
Монасите ме обслужиха със сребърен леген. Слънчевата светлина ярко озаряваше един стенопис, но за мен бе непоносимо да погледна искрящите фигури, не и сред тази болезнена светлина. Стори ми се, че в килията има и други фигури. Дали бяха ангели? Видях някакви прозрачни същества да се носят из въздуха, потрепвайки, но не успях да различа ясни очертания. Единствено стенописът, който пламтеше на стената като ярко цветно петно, изглеждаше материален, действителен, истински.
— Нима завинаги са причинили това на очите ми? — попитах. Стори ми се, че зърнах ангелска фигура на вратата на килията, но не беше нито Сетей, нито Рамиел. Дали имаше ципести крила? Сатанински крила? Потръпнах от ужас.
Но фигурата изчезна. Шумолеше и шепнеше.
Ние знаем.
— Къде са моите ангели? — попитах. Започнах да викам. Изрекох на глас имената на баща ми и неговия баща, както и на всички Раниари, които успях да си припомня.
— Шшш — каза младият монах. — Козимо е уведомен, че си тук. Но това е един ужасен ден. Помним баща ти. Хайде сега да свалим тези мръсни дрехи.
Главата ми се въртеше. Стаята бе изчезнала.
Потънал в някакъв пиянски сън, аз я зърнах, Урсула, моята спасителка. Тичаше из цъфналата поляна. Кой я преследваше и я гонеше надалеч от кимащите, преплетени цветя? Пурпурните ириси около нея се смачкаха под краката й. Тя се извърна. Недей, Урсула! Не се обръщай. Не виждаш ли онзи пламтящ меч?
Пробудих се в топла вана. Нима това бе прокълнатият купел? Не. Смътно видях стенописа, светите фигури, а непосредствено до мен осезаемите, живи монаси, които ме бяха наобиколили и коленичили върху каменния под със запретнати широки ръкави, докато ме къпеха в топлата, благоуханна вода.
— Ах, този Франческо Сфорца — говореха си те на латински. — Да нахлуе в Милано и да завземе Херцогството! Сякаш Козимо нямаше достатъчно грижи и без Сфорца да извърши такова нещо.
— Направил го е? Превзел е Милано? — попитах.
— Какво каза? Да, синко, така е. Той наруши мира. А и семейството ти, цялото ти клето семейство, избито от онези мародери; не си мисли, че ще се отърват безнаказано, задето са вилнели из вашите земи, тези проклети венецианци.