— Не, не бива, трябва да кажете на Козимо. Случилото се с моето семейство не беше военно действие, не беше извършено от човешки същества.
— Замълчи, чадо мое.
Непорочни ръце изливаха водата върху раменете ми. Аз седях отпуснат върху топлата метална облегалка на ваната.
— …ди Раниари винаги е бил лоялен — каза един от тях. — А твоят брат щеше да дойде да учи при нас, сладкото ти братче, Матео.
Нададох ужасен вик. Една нежна ръка притисна устните ми.
— Самият Сфорца ще ги накаже. Ще прочисти тази местност.
Аз плачех неудържимо. Никой не ме разбираше. Не желаеха да ме изслушат.
Монасите ме изправиха на крака. Бях облечен в дълга и удобна, мека ленена роба. Хрумна ми, че ме обличат за екзекуция, но времето за тази опасност бе отминало.
— Аз не съм луд! — казах отчетливо.
— Не, не си, само си покосен от мъка.
— Вие ме разбирате!
— Уморен си.
— Леглото ти е меко, донесено специално за теб, тихо, недей да бълнуваш повече.
— Сториха го демони — прошепнах. — Не бяха войници.
— Знам, синко, знам. Войната е ужасно нещо. Войната е дяволско творение.
— Но не, това не беше война. Ще ме изслушате ли?
Тихо, Рамиел шепне в ухото ти; не ти ли казах да заспиваш? Ще ни чуеш ли? Чухме твоите мисли, както и думите ти!
Легнах в леглото по очи. Монасите сресаха и подсушиха косата ми. Сега тя беше много дълга. Несресаната коса на един провинциален владетел. Но беше невероятно удоволствие да си изкъпан и чист като благородник.
— Това свещи ли са? — попитах. — Слънцето е залязло?
— Да — отвърна монахът до мен. — Ти поспа.
— Може ли да получа още свещи?
— Да, ще ти донеса.
Лежах в тъмното. Примигнах с очи и опитах да изрека думите на „Аве Мария“.
На вратата се появиха множество светлини, в сноп от около шест или седем, и всяка една имаше свое прекрасно, съвършено оформено пламъче. След това потрепнаха, докато краката на монаха тихо пристъпваха към мен. Видях го ясно, когато коленичи, за да постави канделабъра до леглото ми.
Беше слаб и висок младеж, облечен в широки тънки дрехи. Ръцете му бяха много чисти.
— Ти си в специална килия. Козимо изпрати хора, които да погребат твоите мъртви.
— Слава на Бога — рекох.
— Да.
Значи сега можех да говоря!
— Долу продължават да разговарят, а вече е късно — рече монахът. — Козимо е разтревожен. Ще прекара нощта тук. Целият град е пълен с венециански агитатори, които подтикват народа срещу него.
— Сега замълчете — каза друг монах, който се появи внезапно. Той се наведе и повдигна главата ми, за да постави още една дебела възглавница под нея.
Какво невероятно блаженство беше това. Спомних си за прокълнатите затворници в клетката.
— О, ужас! Нощ е, а те очакват ужасното причастие.
— Кой, чадо мое? Какво причастие? Отново зърнах движещи се фигури, които сякаш се носеха из сенките. Но съвсем скоро изчезнаха.
Трябваше да повърна. Имах нужда от легена. Те държаха косата ми. Дали видяха кръвта на светлината на свещите? Онази чиста струя кръв? Миришеше толкова отвратително.
— Как е възможно човек да оцелее след такава отрова? — прошепна единият монах на латински на другия. — Дали да не го прочистим?
— Ще го уплашиш. Мълчи. Той няма треска.
— Е, адски много грешите, ако си мислите, че сте отнели разума ми — заявих аз ненадейно. Извиках това на Флориан и Годрик, и на всички тях.
Монасите ме погледнаха с настойчиво изумление.
Засмях се.
— Просто говорех на онези, които опитаха да ми сторят зло — рекох, като отново се постарах да произнеса всяка една дума съвсем отчетливо.
Слабият монах с невероятно чистите ръце бе коленичил до мен. Той погали челото ми.
— А красивата ти сестра, тази, която щеше да се омъжва, тя също ли е?
— Бартола! Щяла е да се омъжва? Не го знаех. Е, той може да вземе главата й за съпруга. — Заплаках. — Червеите дълбаят в мрака. А демоните танцуват на хълма и градът бездейства.
— Кой град?
— Отново бълнуваш — каза един монах, застанал зад свещите. Колко ясно се виждаше, макар да бе извън светлината, мъж със заоблени рамене, гърбав нос и плътни и мрачни, натежали клепачи. — Недей да бълнуваш повече, клето дете.
Исках да възразя, но внезапно видях огромно крило, а всичките му пера бяха окъпани в злато, и то се спусна отгоре ми и ме обгърна. Усетих гъдел по цялото си тяло заради мекотата на перата. Рамиел каза:
— Какво да направим, за да те накараме да млъкнеш? Филипо се нуждае от нас сега; би ли ни оставил за малко на мира, заради Филипо, когото Бог ни изпрати да закриляме? Не ми отговаряй. Подчини ми се.