Крилото унищожи всички видения, всички беди.
Бледа тъмнина, потънала в сенки. Равномерна и пълна. Свещите бяха зад мен, поставени нависоко.
Събудих се. Опрях се на лакти. Разсъдъкът ми беше прояснен. Приятната, равномерна светлина потрепваше съвсем леко, докато изпълваше килията. През високия прозорец нахлуваше луната. Нейните лъчи огряваха стенописа на стената, който явно бе нарисуван от Фра Джовани.
Очите ми я виждаха удивително ясно. Нима това бе моята демонична кръв?
Споходи ме странна мисъл. Тя отекна в съзнанието ми с чистотата на златно звънче. Самият аз нямах ангели-хранители! Моите ангели ме бяха напуснали, бяха си отишли, защото душата ми бе прокълната.
Нямах ангели. Бях видял тези на Филипо заради силата, която ми бяха дали демоните и заради нещо друго. Ангелите на Филипо спореха толкова разпалено помежду си! Ето как ги бях видял. Някакви думи изплуваха в съзнанието ми.
Принадлежаха на Тома Аквински или може би на Августин? Бях чел толкова много и от двамата, за да науча латински, а техните безкрайни отклонения ми бяха доставили такова удоволствие. Демоните са изпълнени със страст. Но ангелите не са.
Но онези два ангела бяха така одухотворени. Ето защо бяха проникнали през покрова.
Отметнах завивките и стъпих на каменния под с босите си крака. Беше хладно и приятно, защото след като цял ден бе сгрявана от слънчевите лъчи, стаята бе още топла.
По безупречно лъснатия под нямаше никакви течения.
Застанах пред картината на стената. Не бях нито замаян, нито болен и нямаше вероятност да падна. Отново бях себе си.
Каква ли невинна и необременена душа трябва да е имал Фра Джовани. Всички негови фигури бяха лишени от злонамереност. Видях фигурата на Христос, седнал пред една планина, с кръгъл златен ореол, украсен с червен кръст. До него стояха ангели, които му прислужваха. Единият му подаваше хляб, а другият, чиято фигура бе отрязана от вградената в стената врата, същият този ангел, чиито крила едва се виждаха, носеше вино и месо.
Горе, на планината, също видях Христос. Картината изобразяваше различни събития в тяхната последователност, и горе Христос бе застанал облечен в същите леки и измачкани розови одежди, но тук Той бе разстроен, толкова разстроен, колкото Фра Джовани би могъл да Го нарисува, и бе вдигнал лявата Си ръка като че от гняв.
Фигурата, която бягаше от него, беше Дяволът! Това бе едно ужасно същество с ципестите крила, които бях зърнал по-рано, и то имаше отвратителни ципести стъпала. Върху тях видях недоразвити палци. Озлобен и облечен в мръсни сиви дрехи, той бягаше от Христос, който стоеше непоколебим насред Пустинята и отказваше да се поддаде на изкушението, а едва след този сблъсък се бяха появили ангелите и Христос бе заел мястото си със сключени ръце.
Аз затаих ужасено дъх, докато разглеждах този образ на дявола. Но през тялото ми премина силна вълна на облекчение, от която коренчетата на косата ми настръхнаха, а краката ми изтръпнаха върху излъскания под. Аз бях прокудил демоните, бях отказал дареното ми безсмъртие. Бях го отказал. Дори се изправих пред кръста!
Усетих гадене. Болката ме покоси, сякаш ме бяха ритнали в стомаха. Обърнах се. Легенът беше там, чист и излъскан, стоеше на пода. Паднах на колене и избълвах още от тяхната блудкава мръсотия. Нима нямаше вода?
Огледах се. Видях каната и чашата. Чашата беше пълна и разлях малко, докато я поднасях към устните си, но усетих разводнен, гранясал и ужасен вкус. Захвърлих я на пода.
— Отровили сте вкусът ми към нормалните неща, чудовища. Но няма да ме победите!
С треперещи ръце вдигнах чашата, напълних я отново и опитах да пия от нея. Но вкусът беше странен. С какво бих могъл да го сравня? Не беше отвратителен като урината; наподобяваше вода, примесена с минерали и метали, от която в гърлото ти остава прах, който те задавя. Беше неприятно!
Оставих я настрани. Много добре. Беше време за проучване. Време да взема свещите, както и направих.
Излязох от килията. Коридорът беше празен и осветен от бледата светлина, която идваше от малките прозорчета над килиите с ниски тавани.
Свих вдясно и доближих вратите на библиотеката. Бяха отключени.
Влязох с моя канделабър. За пореден път спокойствието от творенията на Микелоцо ме изпълни с топлина, с вяра във всичко съществуващо, с упование. В центъра на стаята бяха разположени две редици от арки и йонийски колони, които образуваха широка пътека към отдалечената врата в дъното. От двете страни се намираха масите за четене, а по цялото протежение на стените се виждаха множество рафтове с кодекси и свитъци.