Преминах бос по подредените във форма на рибена кост камъни на пода, като вдигнах свещта по-високо, за да може светлината да озари сводестия таван. Бях много щастлив, че съм тук сам.
През прозорците от двете страни нахлуваха лъчи бледа светлина, проправящи си път из поразителния безпорядък от лавици, но високите тавани бяха така прекрасни и успокояващи. С какъв замах бе направил всичко, бе превърнал библиотеката в базилика.
Откъде бих могъл да зная, бидейки по това време още дете, че този стил ще бъде имитиран из цялата ми любима Италия? О, толкова много удивителни неща имаше в тогавашния живот, които останаха вечни.
Ами аз? Какъв съм аз? Живея ли? Или вечно се движа сред смърт, влюбен навеки във времето?
Стоях неподвижно със свещите в ръка. Как обожаваха очите ми този лунен разкош. Как жадувах да остана тук навеки, замечтан, близо до търсенията на ума и душата, и далече от спомена за злочестия, окован във вериги град, с неговата прокълната планина и близкия замък, от който навярно в този миг струеше онази мъртвешка, отвратителна светлина.
Можех ли да открия последователността, в която бе подредено това изобилие от книги?
Самият уредник на тази библиотека, монахът, който бе свършил цялата работа, този учен, сега беше папа на всички християни, Никола V.
Движех се покрай лавиците вдясно, вдигнал високо свещите си. Дали бяха по азбучен ред? Сетих се за Аквински, защото го познавах по-подробно, но попаднах на свети Августин. А и винаги бях обичал Августин, неговия цветист стил и ексцентричност, както и драматичния начин, по който пишеше.
— О, писал си повече за демони, по-подходящ си! — рекох.
„За Божия град“! Видях я, том след том. Имаше двадесет кодекса само с този шедьовър, без да споменаваме всички останали произведения на този велик светец, неговите „Изповеди“, които ме бяха грабнали като римска драма, както и много други. Някои от тези книги бяха много стари, изработени от голям, изпокъсан пергамент, други имаха скъпи подвързии, а трети бяха почти неугледни и съвсем нови.
От великодушие и уважение трябваше да взема най-здравата книга, въпреки че беше възможно да има грешки, а само Бог бе свидетел колко усърдно се трудеха монасите, за да избегнат грешките. Знаех кой том ми е нужен. Познавах книгата за демоните, защото ми се бе сторила много очарователна и толкова безсмислена. О, какъв глупак съм бил.
Свалих тежкия и дебел том, номер девет от поредицата, пъхнах го в свития си лакът и го отнесох до първото бюро. После внимателно поставих пред себе си канделабъра, за да може да ми свети, без да хвърля сянка под пръстите ми, и отворих книгата.
— Цялата истина е тук! — прошепнах. — Кажи ми, свети Августин, какви бяха те, за да мога да убедя Рамиел и Сетей, че трябва да ми помогнат. Или ми разкрий начина, по който да убедя тези съвременни флорентинци, които в момента не се интересуват от нищо друго, освен да воюват с платени войници срещу Свещената Венецианска република на север. Помогни ми, светецо. Моля те.
Ах, глава десета от том девети, знаех си.
Августин цитираше Плотин, или го тълкуваше:
„че самият факт за тленността на човешкото тяло се дължи на Божието състрадание, защото Той не би ни оставил навеки сред несгодите на този живот. Порочността на демоните не е била оценена като достойна за това състрадание и в тяхното окаяно състояние — с душа, подвластна на страсти, — не им е било дадено смъртното тяло, което човекът е получил, а вечно тяло.“
— О, да! — рекох. — Точно това ми предложи Флориан, хвалейки се, че те не остаряват и не са подвластни на тлен или болести и че бих могъл да живея там с тях навеки. Зло, зло. Е, това е доказателство, а аз разполагам с него и мога да го покажа на монасите!
Продължих да чета повърхностно, за да открия онези ядра, които щяха да подсилят аргументите ми. Стигнах до единадесета глава:
„Апулей казва също, че душите на хората са демони. След като напуснат човешкото тяло, те се превръщат в лари, ако са се проявили като добри, а ако са били лоши — в лемури или ларви.“
— Да, лемури. Тази дума ми е позната. Лемури или ларви, а Урсула ми каза, че е била млада, млада като мен; те всички са били хора, а сега са лемури.
„Според Апулей ларвите са зли демони, произлезли от хора.“
Обзе ме вълнение. Имах нужда от пергамент и писалки. Трябваше да отбележа това място. Трябваше да запиша онова, което открих, и да продължа нататък. Защото очевидно следващата стъпка бе да убедя Рамиел и Сетей, че са се забъркали в най-голямата…
Мислите ми бяха внезапно прекъснати.
Зад гърба ми, в библиотеката бе влязла някаква особа. Чух тежки стъпки, но те бяха някак приглушени, а зад мен силно притъмня, сякаш всички тънки, потайни лунни лъчи, които нахлуваха през тесния отвор, бяха засенчени.