Обърнах се бавно и погледнах през рамо.
— И защо избра лявото? — попита тази особа.
Той се извиси, огромен и крилат, втренчен в мен, а лицето му блестеше на трептящия пламък на свещите, веждите му бяха леко повдигнати, но прави, така че в тях нямаше никаква извивка, която да смекчи жестокостта им. Косата му бе буйна и златиста, излязла изпод четката на Фра Филипо, къдриците й се спускаха под огромен червен боен шлем, а крилата на гърба му бяха богато покрити със злато.
Носеше броня с украсена предница, раменете му бяха покрити с огромни катарами, а на кръста му имаше син копринен пояс. Мечът му бе прибран в ножницата, а върху едната му отпусната ръка имаше щит с червен кръст.
За първи път виждах нещо подобно.
— Имам нужда от теб! — заявих. Изправих се и катурнах скамейката. Протегнах ръка, за да не издрънчи на пода. Обърнах се с лице към него.
— Имаш нужда от мен! — каза той, потискайки огорчението си. — Нима! Ти, който откъсна Рамиел и Сетей от Фра Филипо Липи. Имаш нужда от мен? Знаеш ли кой съм аз?
Гласът му беше великолепен — плътен, кадифен, силен и пронизителен, макар и дълбок.
— Имаш меч — казах.
— О, и за какво ми е?
— Да ги убиеш, всички до един! — рекох. — Да дойдеш с мен в техния замък по светло. Знаеш ли за какво говоря?
Той кимна.
— Знам за сънищата ти и несвързаните ти приказки, както и онова, което Рамиел и Сетей успяха да узнаят от трескавия ти ум. Разбира се, че знам. Казваш, че имаш нужда от мен, а Фра Филипо Липи лежи в леглото с една блудница, която ближе тръпнещите му членове, и особено един, който жадува за нея!
— Що за приказки от един ангел — рекох.
— Не ми се подигравай, ще те плесна — каза той. Крилата му се повдигнаха и отпуснаха, сякаш с тях въздишаше, или по-скоро пъшкаше от моята обида.
— Ами направи го! — отвърнах. Очите ми се любуваха на ослепителната му красота, на червената копринена мантия, закопчана непосредствено под онази част от туниката му, която се показваше над бронята, на тържествено гладките му бузи.
— Но ела с мен в планината и ги убий — примолих се аз.
— Защо сам не отидеш да го направиш?
— Мислиш ли, че мога? — настоях аз.
Лицето му придоби спокойно изражение. Долната му устна се присви едва забележимо и много умислено. Челюстта и вратът му бяха силни, далеч по-силни от тези на Рамиел и Сетей, които изглеждаха по-млади, а той приличаше на техния невероятен по-голям брат.
— Ти не си Сатаната, нали? — попитах.
— Как смееш! — прошепна той, пробуждайки се от унеса. Внезапно се намръщи ужасно.
— Тогава си Мастема, ето кой си. Те споменаха името ти. Мастема.
Той кимна и се изсмя ехидно.
— Разбира се, че ще споменат името ми.
— Което ще рече какво — че си върховен ангел? Че мога да те призовавам и притежавам властта да ти заповядвам? — обърнах се и посегнах към книгата на свети Августин.
— Остави тази книга! — каза той раздразнено, но невъзмутимо. — Пред теб стои ангел, момче, гледай ме в очите, когато говоря с теб!
— О, говориш като Флориан, демонът от онзи далечен замък. Притежаваш същата властност, същата интонация. Какво искаш от мен, ангеле? Защо си дошъл?
Той мълчеше, сякаш не можеше да даде отговор. След това тихо ми зададе въпрос.
— Защо мислиш, че съм дошъл?
— Защото се молих?
— Да — каза той студено. — Да! И защото те дойдоха при мен заради теб.
Очите ми се разшириха. Усетих, че ги изпълва светлина. Но тази светлина не ги нарани. Тих ромон от мелодични звуци изпълни ушите ми.
От двете му страни се появиха Рамиел и Сетей, а техните по-мили и нежни лица бяха обърнати към мен.
Мастема отново повдигна вежди, когато ме погледна.
— Фра Филипо Липи е пиян — каза той. — Когато се събуди, ще се напие отново, докато болката спре.
— Те са глупаци, задето измъчват един велик художник — рекох, — но всъщност ти знаеш какво мисля за това.
— О, зная също какво мислят всички жени във Флоренция — отвърна Мастема. — Познавам и мислите на всички знатни мъже, които купуват картините му, ако умовете им не са заети с войната.
— Да — каза Рамиел и умоляващо погледна Мастема. Те бяха еднакво високи, но Мастема не се обърна и Рамиел леко се приближи, може би, за да привлече погледа му. — Ако всички не бяха толкова погълнати от войната.
— Войната движи света — рече Мастема. — Попитах те и преди, Виторио ди Раниари, знаеш ли кой съм аз?
Бях слисан, не от въпроса, а от това, че и тримата стояха един до друг, а аз се намирах пред тях, единственият смъртен, а целият смъртен свят около нас сякаш спеше.