Защо нито един монах не дойде по коридора, за да провери кой шепне в библиотеката? Защо нито един нощен страж не дойде да види защо по коридора се носят свещи? Защо момчето шепне и бълнува?
Дали бях обезумял?
Съвсем неочаквано и нелепо ми хрумна, че ако отговоря правилно на Мастема, значи не съм луд.
Тази мисъл изтръгна от него кратък смях — нито груб, нито мил.
Сетей ме гледаше с видимо състрадание. Рамиел не каза нищо, а отново погледна Мастема.
— Ти си ангелът — рекох, — на когото Бог разрешава да си служи с този меч. — Той не отвърна нищо. Продължих. — Ти си ангелът, повалил първородния син на Египет — рекох. Никакъв отговор. — Ти си ангелът, който може да отмъщава.
Той кимна, но всъщност само с очи. Затвори ги, а след това ги отвори.
Сетей се приближи до него, опрял устни в ушите му.
— Помогни му, Мастема, нека всички отидем да му помогнем. Филипо не може да използва съветите ни сега.
— И защо? — настоятелно се обърна Мастема към ангела до себе си и после погледна мен. — Бог не ми е дал разрешение да накажа тези твои демони. Бог никога не ми е казвал: „Мастема, убий вампирите, лемурите, ларвите, кръвопийците.“ Бог никога не се е обръщал към мен с думите: „Издигни могъщия си меч, за да прочистиш света от тях.“
— Умолявам те — рекох. — Аз, едно смъртно момче, те умолявам. Убий ги, разруши гнездото им с меча си.
— Не мога да го направя.
— Можеш, Мастема! — заяви Сетей.
Рамиел се обади.
— Щом казва, че не може, значи не може! Защо никога не го слушаш?
— Защото знам, че може да се намеси — отвърна Сетей на своя събрат, без да се колебае. — Зная, че е така, както и че Бог може да се намеси.
Сетей смело застана пред Мастема.
— Вземи книгата, Виторио — каза той. Пристъпи напред. Големите веленови страници, колкото и тежки да бяха, мигом започнаха да се прелистват. Той я сложи в ръката ми и с бледия си пръст отбеляза мястото, почти без да докосва гъсто изписаните, плътни черни букви.
Зачетох на глас:
„Ето защо Бог, който е сътворил видимите чудеса на Небето и Земята, не намира за недостойно да върши видими чудеса на Небето и Земята, с които да пробужда душата, досега заета с видимите неща, да Го боготвори.“
Пръстът му се движеше, а с него се движеха и очите ми. Четях за Бог:
„За Него няма разлика между това да ни вижда как се молим и да слуша молитвите ни, защото дори когато Неговите ангели слушат, Той Самият слуша чрез тях.“
Замълчах, а очите ми бяха пълни със сълзи. Той взе книгата от ръцете ми, за да я предпази от сълзите.
Някакъв шум бе проникнал в скромната ни компания. Монасите бяха дошли. Чух ги да шепнат в коридора, а после вратата се отвори. Те влязоха в библиотеката.
Аз плачех, а когато вдигнах поглед, видях, че се взират в мен — двама монаси, които не познах или не помнех, или никога не бях познавал.
— Какво има, младежо? Защо си тук сам и плачеш — заговори първият.
— Хайде, нека те заведем да си легнеш. Ще ти донесем нещо за ядене.
— Не, не мога да ям — рекох.
— Не, няма да може да яде — каза първият монах на другия. — Още му се повдига. Но може да си почива. — Той ме погледна.
Извърнах се. Трите бляскави ангела стояха безмълвно и се взираха в монасите, които не ги виждаха и нямаха представа, че тук има ангели!
— Мили Боже, който си на Небето, моля те, кажи ми — рекох. — Полудял ли съм? Дали демоните са ме победили и така са ме омърсили с кръвта си и еликсирите си, че виждам неща, които са измамни, или и аз като Мария съм намерил края си и виждам ангели?
— Легни си — казаха монасите.
— Не — рече Мастема и тихо се обърна към монаха, който нито го виждаше, нито го чуваше. — Нека остане. Нека почете, за да успокои съзнанието си. Той е образовано момче.
— Не, не — каза монахът, клатейки глава. Погледна към другия. — Нека му позволим да остане. Той е образовано момче. Може да си чете тихичко. Козимо каза, че трябва да разполага с всичко, което пожелае.
— Вървете си, оставете го — каза благо Сетей.
— Тихо — каза Рамиел. — Нека Мастема им го каже.
Бях прекалено изпълнен с мъка и радост, за да отвърна. Закрих лицето си и щом го направих, се сетих за бедната ми Урсула, останала навеки в нейния демоничен Двор, и как бе плакала за мен.
— Как е възможно? — прошепнах в шепите си.
— Защото някога е била човек и има човешко сърце — отвърна Мастема сред тишината.
Двамата монаси забързано излизаха. За миг групата ангели стана прозрачна като светлината и аз виждах през тях двете оттеглящи се фигури на монасите, които затвориха вратите след себе си.