Мастема ме погледна със спокойния си, могъщ взор.
— Човек би могъл да прочете всичко по лицето ти — рекох.
— Това важи за почти всички ангели през повечето време — отвърна той.
— Умолявам те — казах му. — Ела с мен. Помогни ми. Напътствай ме. Постъпи така, както преди малко направи с онези монаси! Можеш да го направиш, нали?
Той кимна.
— Но не можем да направим нещо повече от това — каза Сетей.
— Нека Мастема реши — каза Рамиел.
— Да се върнем на Небето! — продължи Сетей.
— Вие двамата, моля ви, замълчете — каза Мастема. — Виторио, не мога да ги убия. Нямам разрешение. Можеш да го направиш ти, със собствения си меч.
— Но вие ще дойдете.
— Аз ще те заведа — рече той. — Когато слънцето изгрее, а те спят под техните камъни. Но ти трябва да ги убиеш, трябва да ги изложиш на светлина и да освободиш онези ужасни, клети затворници, трябва да се изправиш пред гражданите или да освободиш тези недъгави хора и да избягаш.
— Разбирам.
— Можем да преместим камъните от местата, където те спят, нали? — попита Сетей. Той вдигна ръка, за да накара Рамиел да замълчи, преди да е започнал да протестира. — Ще се наложи да го направим.
— Можем да го направим — отвърна Мастема. — Както и можем да попречим на някоя греда да се стовари върху главата на Филипо. Това можем. Но не можем да ги убием. Що се отнася до теб, Виторио, не можем да те принудим да доведеш всичко докрай, ако куражът или волята ти те напуснат.
— Не мислите ли, че самото чудо, че ви видях, ще ми дава сили?
— Нима? — попита Мастема.
— Говориш за нея, нали?
— Така ли? — попита той.
— Ще стигна докрай, но трябва да ми кажеш.
— Какво трябва да ти кажа? — попита Мастема.
— Душата й в Ада ли ще отиде?
— Не мога да ти кажа това — отвърна Мастема.
— Налага се.
— Не, не съм длъжен да правя нищо друго, освен онова, за което ме е създал Господ Бог, а аз го правя. Но да разгадавам мистериите, над които е размишлявал Августин през целия си живот — не, това не е нещо, което съм длъжен да правя или е редно да правя и няма да го направя.
Мастема взе книгата.
Страниците отново се прелистиха под силата на волята му. Усетих лекия ветрец, който полъхна от тях.
Той зачете:
„Има какво да се придобие от вдъхновените проповеди на Светото писание.“
— Недей да ми четеш тези слова, те не ми помагат! — рекох. — Може ли тя бъде спасена? Може ли да спаси душата си? Тя принадлежи ли й все още? Толкова ли е силна, колкото теб? Ти можеш ли да паднеш? Може ли Дяволът да се завърне при Бог?
Той остави книгата с бързо и грациозно движение, което аз едва успях да доловя.
— Готов ли си за тази битка? — попита ме.
— Те ще лежат безпомощни на дневната светлина — каза ми Сетей. — Включително и тя. Тя също ще лежи безпомощна. Трябва да отместиш камъните, които ги покриват, и знаеш какво да направиш.
Мастема поклати глава. Обърна се и им направи знак да се отместят от пътя му.
— Не, моля те, умолявам те! — каза Рамиел. — Направи го заради него. Направи го, моля те. Филипо от дни е лишен от нашата помощ.
— Не можеш да знаеш такова нещо — каза Мастема.
— Могат ли моите ангели да отидат при него? — попитах. — Нямам ли аз такива, които да бъдат изпратени?
Едва бях изрекъл тези думи, когато разбрах, че още две същества се бяха материализирали непосредствено до мен, по едно от двете ми страни, и когато се озърнах наляво и надясно, ги видях. Само че те бяха бледи и отдалечени от мен и не притежаваха блясъка на хранителите на Филипо, единствено някакво тихо, полувидимо и неоспоримо присъствие и воля.
Дълго се взирах в единия, а след това в другия, и не можах да изтръгна от съзнанието си някакви думи, с които да ги опиша. Лицата им изглеждаха безизразни, търпеливи и спокойни. Това бяха крилати същества и високи, да, това бих могъл да кажа, но какво повече да добавя, тъй като не можех да ги даря с цвят, блясък или индивидуалност, а у тях нямаше никакви дрехи, движения или нещо друго, което бих могъл да обикна.
— Какво има? Защо не ми говорят? Защо ме гледат така?
— Познават те — каза Рамиел.
— Ти си изпълнен с желание за мъст и страст — добави Сетей. — Те го знаят, били са до тебе. Оценили са болката и гнева ти.
— Мили Боже, тези демони убиха семейството ми! — заявих. — Някой от вас знае ли нещо за бъдещето на моята душа?
— Естествено, че не — отвърна Мастема. — Нима щяхме да бъдем тук, ако беше така? Какъв е смисълът да сме тук, ако то беше предопределено?
— Те не знаят ли, че предпочетох да срещна смъртта, отколкото да приема кръвта на демоните? Нима вендетата не би ми наложила да я изпия и след това да унищожа враговете си, когато имам същата власт като тях?