Моите ангели се приближиха към мен.
— О, къде бяхте, когато щях да умра! — възкликнах.
— Не им се присмивай. Ти никога не си вярвал в тях истински. — Това бе гласът на Рамиел. — Ти ни обикна, когато видя нашите образи и когато кръвта на демоните изпълваше тялото ти, разбра какво би могъл да обикнеш. Това е опасността сега. Можеш ли да убиеш това, което обичаш?
— Ще ги изтребя всичките — казах. — По един или друг начин, кълна се в душата си. — Погледнах своите бледи, непоклатими, но и безучастни хранители, а после останалите, които светеха толкова ярко на фона на сенките в огромната библиотека, на фона на мрачните цветове на лавиците и натрупаните книги.
— Ще унищожа всички тях — заклех се аз. Затворих очи. Представих си как тя лежи безпомощна на дневната светлина и видях как се навеждам и целувам студеното й бяло чело. Ридаех приглушено, а тялото ми трепереше. Кимах отново и отново, че ще го направя, да, ще го направя, ще го направя.
— На разсъмване — каза Мастема — монасите ще ти приготвят нови дрехи, костюм от червено кадифе, оръжията ти ще бъдат лъснати до блясък, а ботушите ти почистени. А дотогава ние ще сме приключили. Не се опитвай да се храниш. Твърде рано е, кръвта на демоните все още кипи в теб. Подготви се, а ние ще те заведем на север, за да сториш, каквото е нужно на дневна светлина.
ГЛАВА 11
„И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.“ — Свето Евангелие от Йоана, 1:5
Манастирите се пробуждат рано, ако изобщо заспиват.
Очите ми се отвориха съвсем ненадейно и едва тогава, щом видях утринната светлина да огрява стенописа, сякаш булото на мрака се бе смъкнало от него, едва тогава разбрах колко дълбоко съм спал.
В килията ми се движеха монаси. Бяха донесли дрехите, които Мастема бе описал и тъкмо ги подреждаха. Щях да облека червена кадифена туника, прекрасен червен вълнен панталон, риза от златиста коприна, а върху нея още една от бяла коприна, и накрая широк нов колан за туниката. Оръжията ми бяха лъснати, както ми бяха казали, че ще бъдат — богато украсеният ми със скъпоценности меч блестеше, сякаш баща ми дълго си бе играл с него в някоя спокойна вечер край камината. Кинжалите ми бяха подготвени.
Слязох от леглото и паднах на колене, за да се помоля. Прекръстих се.
— Господи, дай ми силата да изпратя в ръцете ти онези, които се хранят със смърт.
Прошепнах това на латински.
Един от монасите ме докосна по рамото и се усмихна. Нима Голямото мълчание още не бе приключило? Нямах представа. Той посочи една маса, върху която бяха сложили храна за мен — хляб и мляко. Върху млякото имаше пяна.
Кимнах и му се усмихнах, а след това той и другарят му се поклониха леко и излязоха.
Озъртах се на всички страни.
— Всички сте тук, знам го — казах, но не отделих повече време на това. Щом не се появяваха, значи си бях възвърнал разсъдъка, но това далеч не бе вярно, както не беше вярно, че баща ми е жив.
На масата, недалеч от храната, и затиснати под тежестта на канделабрите, имаше множество документи, наскоро написани и подписани с претенциозен почерк.
Прочетох ги набързо.
Това бяха разписки за всичките ми пари и бижута — нещата, които носех в дисагите си, когато пристигнах. Всички тези документи носеха печата на Медичите.
Видях и кесия с пари, която трябваше да привържа към колана си. Всичките ми пръстени бяха там, почистени и излъскани, така че полираните рубини блестяха ослепително, а смарагдите притежаваха безупречна дълбочина. Златото сияеше така, както не го бях виждал може би от месеци, заради собствената ми небрежност.
Сресах косата си, раздразнен от гъстотата и дължината й, но нямах време да помоля за бръснар, който да я скъси, за да не стига до раменете ми. Поне беше достатъчно дълга, за да стои назад поне за известно време и да не пада върху челото ми. За мен беше лукс, че е толкова чиста.
Облякох се бързо. Ботушите малко ме стягаха, защото ги бяха сушили на огън след дъжда, но се чувствах добре в тях над тънкия панталон. Приведох в ред всички закопчалки и поставих на място меча си.
Червената кадифена туника беше обточена по краищата със златен и сребърен конец, а предницата й бе богато украсена със сребърния ирис, който е най-древният символ на Флоренция. След като плътно пристегнах колана си, туниката не стигаше до средата на бедрата ми. Това подхождаше на красиви крака.
Цялата ми премяна беше повече от пищна за битка, но що за битка беше това? Щеше да бъде касапница. Сложих си късата и широка пелерина, която ми бяха дали, и закопчах златните й катарами, макар че така щеше да ми е топло в града. Тя беше обточена с мека и тънка тъмнокафява козина от катерици.